Ето така: най — после усмивката й посърва.
Преглъщам и поемам дълбоко въздух. Господи, не мога да повярвам, че това се случи? Ако беше някой случаен мъж, с когото е била по време на някое от кратките им скъсвания с Деймън, нямаше да е толкова трудно. Обаче това беше тъкмо Деймън, мъжът, с когото е вече пет години и в чиито прегръдки тя винаги се хвърля след някое скъсване или кавга. Той е единственият, в когото истински е влюбена.
— Кам, какво става?
Тя предусеща колко сериозно е това, което се каня да й кажа, и вече забелязвам в кафявите й очи как се опитва да си представи дали иска, или не иска да го чуе. Мисля, че разбира, че е нещо, свързано с Деймън. Виждам как буцата се движи надолу към средата на гърлото й.
— Снощи бях на покрива заедно с Блейк...
Разтревоженото й лице изведнъж започва да се усмихва.
Като че ли се вкопчва във възможността да прикрие неизбежната новина с нещо, с което може да се шегува.
Обаче аз я спирам, преди да е успяла да каже нещо по въпроса.
— Просто ме изслушай за малко, става ли?
Най — после думите ми достигат до съзнанието й. Естественото палаво настроение, което винаги излъчва лицето й, напълно изчезва.
Продължавам:
— Деймън си помислил, че Блейк ме е извел на покрива, за да осъществи намеренията си спрямо мен. Влетя горе, нахвърли се върху него и го спука от бон. Блейк си тръгна вкиснат с основание и тогава останахме само аз и Деймън. Сами.
Очите на Натали вече издават страховете й. Като че ли знае какво ще кажа и започва да ме мрази за това.
— Деймън ми скочи, Нат.
Тя присвива още повече очи.
— Целуна ме и се опита да ми каже, че си пада по мен още от седми клас.
По учестеното й дишане съдя колко бързо започва да бие сърцето й.
— Исках да ти кажа.
— Ти си една лъжлива кучка.
Отново усещам удар в корема, само че този път той напълно ме оставя без дъх.
Натали скача от стола, нарамва чантичката си и ми хвърля унищожителен поглед с хищните си черни очи, оградени от също толкова черната й коса. Все още не мога да помръдна, шокирана от това, което каза.
— Ти искаш Деймън, откакто започнах да ходя с него — просъсква срещу мен
— Да не би да си мислиш, че не съм го забелязала през всичките години, начина, по който го гледаш? — устните й се разтягат в тънка, заплашителна линия. — Глупости, Камрин, ти винаги заставаш на негова страна, съдиш ме, когато се занасям с други мъже — тя вдига ръце пред себе си и започва да говори нарочно носово, за да ме имитира. — Имаш си приятел, Нат. Не забравяй Деймън. Нат. трябва да мислиш за Деймън — стоварва длани върху масата и тя се поклаща застрашително насам — натам, докато се стабилизира. Не се помръдвам да хвана чашата си, но тя така и не пада. — Стой далеч от мен и от Деймън — насочва пръст към лицето ми, — или, кълна се в бога, ще те пребия.
Отдалечава се и излиза през високата двойна стъклена врата, а звънчето в горния й край отеква из цялото заведение.
След като се съвземам от шока, забелязвам трима от посетителите да ме наблюдават от масите си. Дори момичето при кафе машината извръща очи, когато погледите ни се срещат. Свеждам глава към масата и виждам как шарките по повърхността се движат пред размътения ми поглед. Подпирам главата си с ръце и дълго оставам в това положение.
На два пъти ми идва да й се обадя, но се спирам и оставям обратно мобифона на масата.
Как се случи това? Години неразделно приятелство. За бога, та нали точно аз чистих след стомашното й вирусно заболяване!. А тя ме захвърли като някакви мухлясали останки от храна. — Просто е обидена — , опитвам се да си повтарям. — Още не може да повярва. Трябва да й дадеш време, за да проумее. Ще дойде на себе си, ще го зареже, ще ми се извини и пак ще ме замъкне в „Подземието", за да намери и на двете нови момчета. — Обаче не вярвам на нищо от това, което си казвам, или по — скоро по — нерационалната, обидената част от мен не ми позволява да видя през заслепяващия ме гняв. Покрай мен минава клиент, висок по — възрастен мъж с омачкан костюм, и скришом ме поглежда, преди да отмине. Чувствам се напълно унизена. Вдигам отново очи и виждам същите хора да ме гледат както преди. Имам усещането, че ме съжаляват, а много мразя това. Грабвам чантичката си от пода, изправям се, премятам я през рамо и се втурвам навън почти също толкова възмутена, колкото и Натали.
Измина цяла седмица, но нямам никаква вест от нея. По едно време не издържах и се опитах да й се обадя... на няколко пъти, но винаги се включваше телефонният й секретар. А последния път, когато се обадих, беше променила поздрава си на: — Здравейте, Нат е. Ако сте приятел. ама истински, оставете съобщение и аз ще ви се обадя, в противен случай не ме безпокойте. — Искаше ми се да протегна ръка през телефона и да я фрасна в лицето, но се задоволих само да хвърлям разни неща из стаята. Добре че купих и предпазен калъф, когато купувах мобилния телефон, иначе сигурно щях да се намирам пред магазина на „Епъл", за да се изръся с още двеста кинта за нов.