Андрю клати глава и се усмихва.
— Определено е голям образ, не мога да го отрека.
Пак чувам мобифона ми да вибрира на канапето, но не му обръщам внимание, пристъпвам към Андрю и обгръщам кръста му с ръце.
— Сигурен ли си, че искаш да направиш това с мен?
Той се вглежда в очите ми и притиска длани в бузите ми.
— Никога не съм бил по — сигурен в нещо през живота си, Камрин.
После започва да ходи напред — назад из стаята.
— Винаги съм усещал тази. тази. — очите му са напрегнати, съсредоточени — тази дупка. Искам да кажа, че не беше празна дупка, в нея винаги имаше нещо, но никога каквото трябва. Никога не пасваше. Ходих за кратко в колеж, докато един ден си казах: Андрю, какво по дяволите правиш тук? И изведнъж ми прещрака в главата, че аз не бях там, защото го исках. Бях там, защото това очакваха хората, дори и такива, които не познавам — обществото. Това правят хората. Порастват, отиват в колеж, постъпват на работа и правят все едно и също всеки час през останалата част от живота си, докато остареят и умрат. Точно, както ти го обясни в онази нощ, когато ми разказа за плановете ви с твоя бивш — замахва с ръка, като че ли да удари въздуха. — Повечето хора така и не виждат нищо друго извън местото, където са израсли — започва да се разхожда още по — бързо напред — назад из стаята, като спира от време на време, когато иска да наблегне на някоя важна дума или значение. Почти не гледа право в мен, сякаш казва тези неща повече на себе ся като че ли реката от отговори, които е търсил през целия си живот, най — накрая е нахлула в главата му и той се опитва да ги приеме всичките наведнъж. — Всъщност никога не съм се чувствал щастлив да правя каквото и да било.
Накрая гледа право в мен.
— След това срещнах теб. и беше нещо, което сякаш просто влезе в ума ми или го събуди. Аз. аз не знам, но. — отново застава пред мен, — като че ли исках да заплача, но не можех. но знаех, че каквото и да е, то беше правилното. Пасваше. Ти пасваше.
Повдигам се леко на пръсти и го целувам по устните. Има много неща, които искам да кажа, но съм затрупана от тях и не мога да избера.
— Предполагам, че трябва да ти задам същия въпрос — казва той. — Сигурна ли си, че искаш да направиш това?
Очите ми топло му се усмихват.
— Андрю, това дори не е въпрос — казвам аз. — Да!
Андрю се усмихва така щастливо, че дяволски сексите му зелени очи направо лъсват.
— Значи вече е заявено официално — казва той. — Утре тръгваме. Имам в банката пари, с които да изкараме известно време.
Кимам, усмихвам се и казвам:
— Не съм спечелила сама парите, които имам в банката, и по тази причина винаги съм ги харчила икономично, но за това ще дам всеки цент от тях и когато свършат...
— Преди парите ни да понамалеят — прекъсва ме той, — ще работим по пътя, също както ти каза преди. Можем да пеем по клубове, барове и на фермерски пазари — смее се силно на идеята, но е доста сериозен. — Можем дори да работим в барове и ресторанти, като готвим и мием чинни, както и да сервираме и. е, не знам още какво, но ще го измислим.
Всичко звучи като някаква отприщила се щура мечта, но и на двамата не ни пука. Изживяваме момента.
— Ами да, преди да се изчерпат, това определено е добър план — казвам аз и се изчервявам. — Не искам да свърша като просякиня или да спя зад кофи за боклук, нито да стоя по улични ъгли с надпис „Ще работя за храна". Андрю се смее и ме стиска за раменете.
— Не, никога няма да стигнем до там. Винаги ще работим, но не твърде дълго на едно място и никога няма да правим непрекъснато едно и също. Взирам се за момент в очите му, прегръщам го през врата и страстно го целувам.
След това той взема ключовете си.
— Хайде — казва Андрю, вирва назад глава и ми подава ръка.
Аз я поемам.
— Първо на първо, трябва да си видя колата. Сигурно й липсвам!
Порно списание и кола, ухажвана като жена!
Само клатя глава и тихо се смея, когато той ме дърпа към вратата. Грабвам чантичката си от пода и излизаме.
Тридесет и пет
Първата ни спирка е мястото, където Андрю е оставил своя стар модел камаро 1969, и аз виждам първия типичен тексасец, когато се отбиваме в гаража, в който Андрю очевидно е работил.