— Знаеш, че те изритах, нали? — казва един висок мъж с каубойска шапка и черни каубойски ботуши, когато излиза навън да ни посрещне.
Стоеше в отвореното хале и разговаряше с друг мъж, който повече приличаше на монтьор.
Разтърсва ръката на Андрю, прегръща го по мъжки и го тупа по гърба.
— Е, да, знам — казва Андрю и също го потупва, — но трябва да направя това, което е нужно.
Андрю се обръща към мен.
— Били, това е приятелката ми Камрин. Камрин, това е моят бивш шеф, Били Франк.
Сърцето ми подскочи, когато ме нарече негова приятелка. Това, че го чух да го казва, категорично имаше по — голям ефект върху мен, отколкото бях предполагала, че може да има.
Били протяга изцапаната си с машинно масло груба ръка и аз без колебание я поемам.
— Приятно ми е да се запознаем — казвам с усмивка.
Той също се усмихва в отговор; зъбите му са криви и пожълтели, вероятно от твърде много години пристрастие кафе и цигари.
— Ама тя наистина е хубавица — казва Били и поглед ухилен Андрю. — И аз бих си зарязал работата за момиче като нея. — Тупва закачливо Андрю по рамото и се обръща към мен. — Отнася ли се добре с теб? Момчето има една уста, която бих плеснал с опакото на ръката, ако му бях майка.
Леко се засмивам и казвам:
— Да, наистина е малко цапнат в устата, но се отнася чудесно с мен.
Андрю ми се усмихва отстрани.
— Е, ако започне някога да ти създава неприятности, знаеш къде да ме намериш. Никой не може да го постави така добре на мястото като мен.
Пак се ухилва на Андрю.
— Благодаря, ще го запомня.
Оставяме Били Франк, минаваме през халето и излизаме през една странична врата, която води в оградено пространство, където са колите. Веднага забелязвам коя е неговата, въпреки че никога не съм я виждала, освен скрита в кората на дървото, което се вижда на татуировката на Андрю. Тя е най — хубавата на паркинга. Тъмносива, с две черни ленти по средата на капака. Много прилича на стария модел шевролет на баща му. Провираме се между лабиринта от коли и той отваря вратата откъм седалката на шофьора, като преди това я е огледал от всички страни.
— Ако не бяха нужни някои работи по нея, когато реших да не взема самолета до Уайоминг — казва Андрю и прекарва пръсти по рамката на вратата, — щях да я карам, вместо да се кача на онзи автобус.
— Е, без да искам да си мисля нещо лошо за момичето ти тук — казвам с усмивка и потупвам предния капак, — но съм доволна, че не е била готова да тръгнеш с нея.
Андрю ме поглежда и лицето му светва по същия начин, по който все повече го виждам с всеки изминал ден.
— И аз съм доволен, че не беше — вика той.
За момент си помислям къде ли щеше да бъде всеки от нас в момента, ако това се беше случило и изобщо не се бяхме срещнали. Макар и за кратко от такива мисли стомахът ми ме присвива. Не мога да си представя, че бих могла изобщо да не то познавам. И никога не бих го искала.
— Значи ще караме тази, вместо шевролета, така ли?
Андрю замислен дъвче бузата си отвътре. Стои пред отворената врата с длан върху покрива. Потупва го леко веднъж, и ме поглежда.
— Какво мислиш? Какво искаш да правиш, момиче?
Сега пък е мой ред да дъвча замислена бузата си отвътре.
Наистина не бях предвиждала аз да правя избора. Приближавам се до колата и надниквам вътре, оглеждам вдлъбнатите кожени седалки и... и това е единственото, което проверявам.
— Честно ли? — питам аз и скръствам ръце.
Той кима.
Поглеждам отново камарото и се колебая.
— На мен ми харесва шевролета — викам аз. — Много харесвам тази кола, страхотна е, но мисля, че просто съм повече свикната с другата — за да съм по — убедителна, соча седалките. — А и как ще полагам глава в скута ти или ще спя отпред със седалки като тези?
Андрю леко се усмихва и търка покрива на колата като че ли да я увери, че тук няма нищо лично. Потупва я още веднъж и затваря вратата.
— Тогава ще вземем шевролета — казва той — Само ще я закарам вкъщи и ще я паркирам.
Андрю ме извежда навън да ядем и ме води до някои места, които обича да посещава на остров Галвестън. После, точно след часа пик, майка му се обажда.
— Нервна съм — обаждам се аз от седалката до шофьора, когато се отправяме към дома й.
Той сбърчва вежди, поглежда ме и казва:
— Тя не е като надменните кучки, които си мислят, че никоя не е подходяща за сина й.
— Това определено е облекчение.
— Дори и ако беше такава — продължава Андрю и ми се усмихва, — пак щеше да те хареса.
Сгъвам ръце в скута си и се усмихвам. Няма значение, той може да си говори за нея каквото си иска и да ме убеждава колко мила е тя, но това не намалява неспокойното усещане в стомаха ми.