Ставам от масата, заставам пред бар плота, а тя продължава да пълни миялната машина.
— Добре, ще дойда с теб.
Тя малко пресилено се усмихва, макар все още да личи, че се чувства обидена, и кимва.
— Благодаря ти, бебчо.
Мъчно ми е за нея. Къса ми се сърцето, че баща ми й изневери след двадесет и две години брак.
Обаче всички го очаквахме.
Като си помисля само, че родителите ми се опитваха да държат Иън настрани от мен, когато на шестнайсет се доверих на мама и й казах, че с него се обичаме.
Родителите имат измамното разбиране, че всеки, който не е на около двадесет години, не може да знае какво е любовта, като че ли възрастта да обичаш се определя по същия начин, като законът определя възрастта, след която имаш право да употребяваш алкохол. Те мислят, че „емоционалното развитие" на един тийнейджър е твърде недостатъчно, за да разбере любовта и да може да различава коя е „истинска" и коя не е.
Това е толкова тъпо.
Истината е, че възрастните обичат по различни начини, не по единствения възможен. Обичах Иън в настоящето, обичах начина, по който ме гледаше, как караше стомахът ми да се вълнува, как ме държеше за косата, когато драйфах, след като бях яла развалени енчилади*.
[* Енчилади — ястие, произхождащо от Южна Америка; тортили, запечени на фурна. — Б.р.]
Това е любов.
Обожавам родителите си, но много преди развода, последният път, когато мама беше болна, единственото, което татко направи за нея, беше да й донесе пепто — бисмол* и да попита на излизане къде е дистанционното за телевизора. Както и да е.
[* Пепто — бисмол — антидиуретик за лечение на стомашно — чревни заболявания. — Б.р.]
Предполагам, че отношенията между родителите ми трябва да са ми повлияли по някое време, защото колкото и добри да са били към мен, колкото и да правят всичко за мен и колкото и да ги обичам, въпреки всичко успях да порасна с ужасяващата мисъл, че ще свърша точно като тях. Нещастни и само преструващи се, че живеят този чудесен живот с две деца, едно куче и бяла ограда с колове. А всъщност знаех, че спят с гръб един към друг. Знаех, че майка ми често се замисля какъв би бил животът й, ако беше дала на онова момче в гимназията, което тя тайно „обичала", още една възможност (четох стария й дневник и знам всичко за него) . Знаех, че баща ми, още преди да изневери на мама с нея, е мислел много за Розане Хартман — неговото гадже от гимназията (и първа любов), която все още живее на Уилшър. Ако има някой, който се самозаблуждава за това какво е усещането при любовта и какво е истинската любов, това са мнозинството от възрастните.
В онази нощ, в която Иън отне девствеността ми, не правихме секс, а правихме любов. Никога не съм мислила, че ще кажа тези две думи заедно: „правя любов", защото те винаги са ми звучали банално, като израз, който използват само възрастните. Премигнах, когато чух да го казва друг или когато онзи мъж пееше — Иска ми се да правим любов — от стереото в колата на татко, включено на радиостанцията за класически рок.
Обаче аз мога да го кажа, защото точно това се случи. Беше приказно, удивително, божествено и нищо никога не ще може да се сравни с него. Никога.
Наистина отидох онази събота с майка ми да видим Коул в затвора. Обаче както обикновено не говорих много, а и Коул не ми обърна внимание. Той никога не се държи враждебно, но като че ли се страхува да ми каже каквото и да било, защото знае, че още съм много вкисната, обидена и разочарована от това, което беше сторил. Не беше като нещо отминало, което с лека ръка може да бъде класифицирано като „трагичен инцидент". Коул беше станат алкохолик, преди да навърши осемнадесет години. Той беше черната овца в семейството. Беше малко гадно копеленце, което, докато израсне, смени няколко центъра за малолетни престъпници и което караше родителите ми да се поболяват от безпокойство, когато от време на време изчезваше със седмици, за да прави каквото му хрумне. Почти никога не се замисляше какво прави със себе си.
Започнах работа като помощник — управител следващия понеделник.
Благодарна съм, че имам работа, защото не искам да живея от парите на баща си през остатъка от живота си, но докато стоях там, облечена в спретнат черен костюм с панталон, закопчана до горе бяла блуза и обувки на високи токове, се чувствах напълно не на място. Не непременно заради дрехите, а... защото просто не съм за това място. Не мога точно да го определя, но този понеделник, а и през останалите дни от седмицата, когато се събуждах, обличах и отивах в магазина, някакъв вътрешен „глас" подсъзнателно ме тормозеше. Не можех да чуя точните думи, но беше нещо от сорта: — Това е твоят живот, Камрин Бенет. Твоят живот е.