Поглеждах към клиентите, които минаваха покрай мен, и всичко, което можех да видя, беше отрицателно: високомерно вирнати носове, скъпи дамски чанти и безсмислени покупки.
Точно тогава си дадох сметка, че всичко, което правя от този момент нататък, ще води до същите резултати.
— Това е твоят живот, Камрин Бенет. Това е твоят живот.
Пет
Денят, в който всичко се промени, беше вчерашният. Това нещо в главата, което ме тормозеше, ме принуди да стана. Така и сторих. То ми каза да си обуя обувките, да приготвя един малък сак с няколко най — необходими неща и да грабна чантичката си. Така и направих.
В това нямаше никаква логика или смислена цел, освен разбирането, че трябва да направя нещо различно от това, което правех, защото може би няма да издържа повече. Или мога да свърша като родителите си. Винаги съм мислела, че депресията прекалено се надценява и хората я употребяват за щяло и нещяло. (Много прилича на онази дума за обратните, която повече никога няма да кажа за някой мъж, докато съм жива.)
Когато бях в гимназията, момичетата често говореха колко са „депресирани" и как майките им ги водят на психиатър, за да им даде лекарство, а после се събираха, за да решат от чии хапчета искат да опитат. За мен депресията означаваше три думи: тъга, тъга и пак тъга. Гледах глупавите реклами, в които карикатурни фигури ходят тъжни насам — натам, а върху главите им непрекъснато се струпват черни облаци, и си мислех, че хората гледат на депресията като на нещо, с което могат дебело да се намажат. Съчувствам им. Винаги съм била такава. Не обичам да гледам как човек се измъчва, но признавам, че когато чуя някой да разиграва картата на депресията, просто вдигам нагоре очи и отивам да си гледам работата.
Нямах ни най — малка представа, че депресията е сериозна болест. Онези момичета в училище и идея си нямаха какво означава да си депресиран. Тук не става дума само за тъга.
Всъщност тъгата няма нищо общо. Депресията е болка в най — чиста форма и аз бих направила всичко, за да мога отново да почувствам някаква емоция. Каквато и да е. Болката боли, но при болка, която е толкова силна, че може повече да не усещаш нищо, точно тогава започваш да се чувстваш така, като че ли ще полудееш. Много се тревожа, когато си давам сметка, че за последен път плаках в онзи ден в училище, когато научих, че Иън е загинал в автомобилна катастрофа. Плаках в прегръдките на Деймън. Точно пък в неговите.
Обаче това беше последният път, в който пролях сълза, а то беше преди малко повече от година. След това престанах да плача. Нито при развода на родителите ми, нито когато беше осъден Коул, нито когато Деймън показа истинското си лице, нито когато Натали ми заби нож в гърба. Продължавам да си мисля, че ще дойде ден, когато нещо в мен ще се пречупи и ще си изплача очите с лице, заровено във възглавницата. Ще започна да драйфам от толкова много плач. Обаче този ден така и не идва и аз продължавам да не чувствам нищо. С изключение на усещането, че трябва да се освободя от всичко. Този неудържим сигнал от подсъзнанието ми, макар и твърде неясен, ме принуди да му се подчиня. Не знам защо. Не мога да го обясня, но той е там и не мога да престана да се вслушвам в него.
Прекарах по — голямата част от нощта на автогарата. Седях там и чаках онова нещо да ми подскаже какво да правя. После отидох при гишето.
— Мога ли да ви помогна? — попита равнодушно жената.
Замислих се за миг и казах: — Отивам да видя сестра си в Айдахо, защото току — що роди.
Тя ме погледна смутено. Признавам, че и аз се смутих.
Нямам сестра и никога не съм била в Айдахо, но това беше първата лъжа, която ми дойде наум. Жената ядеше печени картофи. Виждаха се зад бюрото, потопени в купа със заквасена сметана. Така че съвсем естествено Айдахо* беше първият щат, който ми дойде наум. Всъщност нямаше значение къде ще избера да отида, защото ми беше все едно. Реших, когато пристигна в Айдахо, да си купя билет за някъде другаде. Може би за Калифорния. Или за Вашингтон. А може и да се отправя на юг и да видя какво представлява Тексас. Винаги съм си го представяла като гигантски равнинен пейзаж с крайпътни барове и каубойски шапки, а хората в него като някакви злобни гадняри или нещо от сорта. Може би ще ме наритат здравата с каубойските си ботуши. Няма да го усетя. Вече не чувствам нищо, нали не сте забравили ?