[* В Айдахо се произвежда една трета от картофите в САЩ — Б.пр.]
Това беше вчера, когато реших просто да стана и да тръгна, за да се освободя от всичко. Винаги съм искала да го направя, т.е. да се освободя, но никога не съм си представяла, че ще стане по този начин. Иън и аз, преди той да умре, планирахме живота ни да премине по нетрадиционен начин. Искахме да се разграничаваме категорично от всичко предсказуемо, от всичко, което можеше да ни превърне в същите търтеи на обществото, които стават сутрин по едно и също време и вършат същото, каквото са правили предишния ден. Искахме да скитаме по света с раница на гърба... тъкмо затова го казах на Натали онзи ден в кафенето. Може би част от мен се беше надявала тя също да се запали от идеята, която имахме Иън и аз, и ще го направи заедно с мен. Обаче, подобно на всичко друго, не стана точно така, както се надявах.
Покрай прозореца ми се мяркат неясните очертания на Тенеси. Пада нощ и след време аз също заспивам. Не сънувам. Не съм сънувала нито веднъж, откакто почина Иън, но може би така е по — добре. Ако сънувам, сънищата ми може би ще провокират емоции, а аз съм приключила с емоциите. Започвам да свиквам с това, че ми пука за нищо. Като изключим някои съмнителни типове по автогарите, вече не се страхувам от нищо. Предполагам, че когато вече не ти пука за нищо, това някак си те кара да приемаш и страха, по дяволите.
Преди и не ругаех толкова много.
Всичко изглежда едно и също. Между дома и Мисури като че ли единственото нещо, което се променя, са регистрационните табели на колите. Във всеки щат край пътя може да се видят потрошена кола, някой на автостоп или мъж по потник с туба за бензин в ръка да върви към най — близкото отклонение от магистралата, където са се скупчили всички бензиностанции и закусвални. И винаги, ама винаги, ще видите там някъде по една — единствена дамска секси обувка. Какво означава това с обувките?
Пътуването с автобус е като да сте в друг свят. Всеки е наясно, че когато се качи, ще изкара известно време там. Доста време. Претъпкано е. Обикновено пътниците са така плътно един до друг, че можеш да помиришеш най — различни одеколони и дезодоранти, както и най — различни перилни препарати, използвани от хората. За съжаление можеш да подушиш и такива, които изобщо не употребяват одеколони и дезодоранти, а дрехите им вероятно не са били прани от няколко дена.
Двучасовото закъснение се проточва безкрайно и когато моят следващ автобус спира на автогарата, аз съм сред малката група хора, които стават и се нареждат на опашка. Тук поне седалките са тапицирани и ще мога отново да се настаня удобно.
Шофьорът на автобуса взема билета ми и къса своя отрязък, след което ми връща остатъка. Пъхвам го на сигурно място в сака и се качвам в автобуса, като оглеждам и двете редици със седалки, за да открия коя от всичките е точно за мен. Спирам се на една до прозореца в дъното и моментално се чувствам по — добре, след като тялото ми се отпуска върху тапицерията. Въздъхвам, притискам сака до корема си и скръствам ръце върху него. Минават десетина минути, докато шофьорът се увери, че всички пътници за този курс са по местата си. Отива да затвори вратите, но когато дръпва ръчката, те изскърцват остро и пак се отварят. Качва се младеж с черен сак през рамо. Висок, късо подстригана по модата кестенява коса, плътно прилепнала тъмносиня тениска с къси ръкави и сдържана усмивка, която може да е или признак за истинска любезност, или за по — голяма самоувереност.
— Благодаря — казва спокойно той на шофьора.
Въпреки че има много празни места, от които да избира, аз нарочно свалям сака си върху седалката до мен, в случай че реши, че тъкмо това е най — подходящото място за него. Знам, че е малко вероятно, но съм от тези, които се презастраховат за всеки случай. Вратите отново изскърцват, докато младежът се насочва между редовете към мен. Свеждам очи върху списанието пред мен и се зачитам в една статия за Бранджелина*. Въздъхвам с облекчение, когато той ме подминава и се настанява на двете празни седалки зад мен.
[* Бранджелина — Брат Пит и Анджелина Джоли — Б.р.]
Зяпам през прозореца в продължение на един час, а после се унасям в дрямка. По някое време, след като се е стъмнило, се събуждам от приглушена музика, която идва от слушалки точно зад мен.
Първоначално просто продължавам да си седя с надеждата, че може би той ще забележи върха на сега напълно будната ми глава, която подскача на облегалката, и ще реши да намали звука.
Обаче не го прави.
Протягам назад ръка, за да разтрия схваналите се по време на съня мускули на врата ми, и се обръщам към него.