Заспал ли е? Как може някой да спи, когато музиката гърми в ушите му? В автобуса е тъмно като в рог, като се изключат две едва мъждукащи лампи за четене, които светят върху книги и списания над седалките на пътниците, и малките зелени и сини светлини върху таблото пред шофьора. Младежът, който седи зад мен, е обгърнат от мрак, но аз виждам едната страна на лицето му, осветена от луната.
Размишлявам една секунда, а после се изправям на колене върху седалката, навеждам се през облегалката, протягам ръка и потупвам човека по крака. Той не се помръдва. Потупвам го по — силно. Размърдва се, отваря бавно очи и се заглежда в мен, докато вися по корем върху облегалката. Вдига ръка и сваля слушалките от ушите си, като оставя музиката да се чува през малките говорители.
— Може ли да го намалите малко?
— Ама вие чувате ли я? — пита той.
Повдигам вежда и казвам:
— Ами да, доста е силна.
Той свива рамене, натиска бутона за силата на звука на МП3 плейъра и музиката стихва.
— Благодаря — казвам аз и се смъквам обратно върху седалката.
Този път не лягам свита в ембрионална поза върху седалките, а се подпирам върху стената на автобуса и опирам глава в прозореца. Скръствам ръце и затварям очи.
— Хей !
Отварям очи, но не мърдам главата си.
— Спите ли вече?
Повдигам глава от прозореца и виждам, че мъжът се е надвесил над мен.
— Току — що затворих очи — отвръщам аз. — Как бих могла вече да съм заспала?
— Ами не знам — прошепва той. — Дядо ми можеше да заспи само две секунди, след като затвори очи.
— Дядо ви да не е бил нарколептик?
Следва пауза.
— Не ми е известно.
Ау, това беше доста нелепо.
— Какво искате? — казвам аз също толкова тихо като него.
— Нищо — отвръща той и ми се ухилва. — Просто исках да разбера дали вече сте заспала?
— Защо?
— За да пусна отново музиката?
Замислям се за секунда, разтварям ръце и се надигам от седалката, за да го погледна.
— Искате да изчакате, докато заспя, за да пуснете музиката и да ме събудите отново ли! — трудно ми е да го проумея.
Той леко се усмихва.
— Ама вие спахте в продължение на три часа, без тя да ви събуди — казва той. — В такъв случай предполагам, че причината не ще да е била музиката ми. Ще трябва да е било нещо друго.
Сбърчвам вежди.
— Не е. Абсолютно сигурна съм, че е била музиката.
— Е, добре — отвръща той, смъква се в седалката и изчезва от погледа ми. Изчаквам няколко секунди, преди да затворя очи, в случай че всичко това започне да става още по — абсурдно, но когато не става, отново се пренасям в Земята без сънища.
Шест
На следващата сутрин се събуждам от слънчевата светлина, която струи през прозорците на автобуса. Повдигам се, за да мога да виждам по — добре, като се питам дали пейзажът вече се е променил, но не е. И после забелязвам, че музиката гърми през слушалките зад мен. Надигам се през седалката в очакване да го видя здраво заспал, но той ме гледа с усмивка, която трябваше да означава — „нали ти казах".
Вдигам нагоре очи и се смъквам обратно в седалката, слагам сака в скута си и ровя в него. Щеше ми се да носех нещо, с което да се занимавам. Книга, кръстословица. Каквото и да било. Въздъхвам тежко и буквално започвам да си въртя палците. Чудя се в коя част на Съединените щати се намираме и дали съм още в Канзас. После решавам, че сме, защото всяка кола, която минава покрай автобуса, има канзаска регистрационна табела. След като не мога да намеря нещо интересно за гледане, започвам да обръщам повече внимание на музиката зад мен.
— Това да не би да е...? Ти май си правиш майтап с мен. —
— Иска ми се да правим любов — звучи от слушалките на момчето. Само от характерния рефрен за китара в соловото изпълнение едва ли може да се реши дали музиката на Бед Къмпани* е за предпочитане. На мен ми дай Мюз, Пинк или Сивил уорс и аз съм щастлива.
[* Бед Къмпани („Лоша компания") — английска рок група — Б.пр.] Надвисналите над облегалката ми слушалки са буквално върху рамото ми и това ми изкарва акъла. Изправям се рязко и замахвам с ръка, като че ли да цапна някакво насекомо, което е кацнало върху мен.
— Какво, по дяволите? — викам аз и вдигам очи към момчето, надвесило се отново над мен.
— Изглеждате отегчена — казва той. — Ако искате, можете да ги вземете за малко. Може и да не е любимата ви музика, но пък може да започне да ви харесва. Обещавам ви.
Поглеждам го и правя ужасна гримаса. Този сериозно ли говори?
— Благодаря, но няма нужда — казвам аз и отново се обръщам.