— Защо?
— Ами, защото, първо — отвръщам аз, — държите непрекъснато тези неща върху ушите си през последните няколко часа. Приблизително казано.
— И?
— Какво искате да кажете с това и? — правя нова гримаса. — Това не е ли достатъчно?
Той отново се усмихва с особена, сдържана усмивка, която на дневната светлина забелязвам, че прави две мънички трапчинки близо до ъгълчетата на устните му.
— Ами... — казва той и отново надява слушалките, — вие казахте „първо" и аз просто си помислих, че може да има и някаква друга причина.
— Леле — отвръщам сащисана, — ама вие сте направо невероятен.
— Благодаря — той се усмихва и мога да видя всичките му прави, бели зъби. Определено не го казах като комплимент, но нещо ми подсказва, че той разбира това.
Започвам отново да ровя в сака, макар предварително да знам, че там няма да намеря нищо, освен дрехи, но така е по — добре, отколкото да се разправям с тази откачалка.
Той се пльосва в празната седалка до мен миг, преди друг пътник да мине покрай нас на път за тоалетната. Замръзвам на мястото си с ръка, пъхната в сака. Не се помръдвам. Може и да гледам право в него, но чакам да се овладея от шока, преди да си намисля каква лекция да му изнеса. Младежът бърка в своя сак и изважда пакет стерилни кърпички, разкъсва го и разгъва една. После изтрива старателно всяка слушалка и ми ги подава.
— Като нови са — казва той и чака да ги взема.
Давам си сметка, че всъщност той се старае да бъде любезен и свалям съвсем малко гарда.
— Наистина няма нужда, но ви благодаря — изненадващо бързо отминавам факта, че той се настани до мен, без да каже и дума.
— Може би сте права, че така ще ви е по — добре — отвръща той и пъха МП3 плейъра в сака си. — Не слушам Джъстин Бийбър, нито онази откачена месеста кучка, така че предполагам можете да минете и без тях.
Е, добре. Отново вдигам гарда. Нека му дам да се разбере.
Озъбвам му се и скръствам ръце.
— Първо на първо, не слушам Джъстин Бийбър. И второ, Гага не е чак толкова лоша. Признавам, че прекалява с шокиращите изпълнения, но харесвам някои нейни парчета.
— Това е калпава музика и вие го знаете — отвръща той и клати глава.
Премигвам два пъти, защото недоумявам какво да отговоря. Той оставя сака си на пода, обляга се назад в седалката, като подпира единия си обут във висока обувка крак в гърба на предната седалка, обаче краката му са много дълги и на мен ми се струва, че му е неудобно. Носи стилни, високи обувки. Мисля, че са „Док Мартен". По дяволите. Иън винаги носеше такива. Извръщам глава, защото наистина не съм в настроение да продължавам този толкова странен разговор с този толкова странен тип. Той ме поглежда, опрял удобно главата си в облегалката зад него.
— Истината е в класическия рок — казва делово и отново гледа напред. — Цепелин, Стоунс, Джърни, Форинър — отпуска на една страна глава, за да ме погледне отново. — Нещо от тях да ви е познато?
Отново го поглеждам с иронична усмивка.
— Не съм толкова глупава — казвам, но после сменям тона, когато си давам сметка, че не се сещам за много банди, изпълняващи класически рок, и не искам да ме помисли за глупачка, след като така категорично съм казала, че не съм. — Харесвам Бед Къмпани.
Той едва се подхилква.
— Кажете една песен на Бед Къмпани и ще ви оставя на мира.
Сега вече ужасно се изнервям, докато се опитвам да се сетя за някоя друга песен на групата, освен тази, която той слушаше. Обаче нямам намерение да погледна този мъж в лицето и да произнеса думите: — Иска ми се да правим любов
Той изчаква търпеливо, а онази негова усмивка продължава да стои на лицето му.
— "Готова за любов" — казвам аз, защото това е единствената друга песен, за която се сещам.
— Готова ли сте? — пита той.
— Хм?
Усмивката му става по — изразителна.
— Нищо — отвръща той и поглежда встрани.
Изчервявам се. Не знам защо и не искам да зная защо.
— Вижте — казвам, — бихте ли имали нещо против да използвам и двете седалки.
Усмихва се, но този път в очите му не се мяркат подигравателни пламъчета.
— Разбира се — отвръща той и става. — Но ако искате да вземете МП3 — ката, знаете къде е.
Леко се усмихвам, облекчена най — вече от това, че той ще се премести обратно на мястото си без кавга.
Въпреки това казвам едно признателно „благодаря".
Миг преди да се премести отзад, той се навежда над външната седалка и пита:
— Между другото, за къде пътувате?
— Айдахо.
Живите му зелени очи като че ли светват, когато се усмихва.
— А аз пътувам за Уайоминг, така че изглежда ще продължим да пътуваме заедно в още няколко автобуса.