После усмивката му изчезва някъде зад мен.
Не мога да отрека, че е привлекателен. Заради късата, леко разрошена коса, загорелите ръце, изпъкналите скули, трапчинките, а и онази глупава, проклета усмивка изпитвам желание отново да го погледна, въпреки, че не искам да го правя. Не че съм лапнала по него или нещо подобно. Той е случаен непознат в автобуса, в който пътувам за никъде. За нищо на света не бих си помислила за нещо такова. А дори и ако не беше случаен непознат и го познавах от шест месеца, не бих тръгнала. Никога. Никога повече.
Безкрайното пътуване през Канзас като че ли продължава по — дълго, отколкото би трябвало. Предполагам, че изобщо не ми е минавало през ума колко големи са в действителност щатите. Гледаш някоя карта, но пред теб е само парче хартия със странно оформени граници и подобни на вени малки линии. Дори Тексас изглежда доста малък, когато го гледаш по този начин, а пътуването за някъде със самолет подхранва илюзията, че следващият щат е само на час път. Още час и половина и започвам да усещам гърба и задника си като втвърдили се парчета месо. Непрекъснато се местя на седалката с надеждата да намеря някакъв начин за сядане, който да облекчи положението ми, но така само карам други части от тялото да ме болят. Полека — лека започвам да съжалявам — пътуването с автобус е изтощително. Чувам еднократно пищене по вътрешната уредба на автобуса и след това гласа на шофьора:
— След пет минути ще спрем за почивка — казва той. — Ще имате на разположение петнадесет минути да си вземете нещо за ядене, преди да продължим. Петнадесет минути. Няма да чакам по — дълго, така че, ако не се върнете навреме, автобусът ще тръгне без вас.
Уредбата млъква.
Съобщението кара всички пътници да се размърдат в седалките и да приготвят чантички и други подобни. Не се чуват никакви подкани за разтъпкване на краката след часове в автобуса, нито опити за разбуждане.
Спираме на просторен паркинг, където виждаме няколко автобуса с фургони, а между тях, смесен магазин, автомивка и закусвалня.
Пътниците стоят прави на пътеката между седалките, още преди автобусът да е спрял. Аз съм една от тях. Гърбът много ме боли. Изнизваме се един по един и в мига, в който слизам, започвам да се наслаждавам на усещането от бетона под краката и на лекия ветрец, който подухва в лицето ми. Не ме е грижа, че районът е много затънтен и че помпите за бензин пред смесения магазин са безнадеждно остарели, което ми подсказва, че тоалетните вероятно ще са страховити. Просто съм доволна да бъда всякъде другаде, но не и затворена в онзи автобус. Направо се нося (подобно на неграциозна, ранена газела) през асфалтирания паркинг към закусвалнята. Първо се възползвам от тоалетната и когато излизам от нея, пред мен вече има опашка от няколко души. Поглеждам менюто, за да избера между голяма порция пържени картофки или ванилов шейк. Никога не съм била голям фен на заведенията за бързо хранене. Когато най — после излизам от закусвалнята с един ванилов шейк, виждам онзи тип от автобуса да седи на тревата, която разделя местата за паркиране. Подгънал е колене и яде бургер. Не го гледам, когато минавам покрай него, но очевидно това не е достатъчно, за да го спре да ми досажда.
— Има още осем минути, преди да пропълзите обратно в онази консервна кутия — казва той. — Наистина ли възнамерявате да прахосате това безценно време вътре?
Спирам до едно малко дърво, което все още се крепи на прът, забит в земята, и е привързано с розов плат.
— Това са само осем минути — отвръщам аз. — Няма голямо значение.
Той отхапва огромна хапка от бургера, дъвче и я преглъща.
— Представете си, че сте погребана жива — казва и отпива от содата. — Не ви остава много време, преди да се задушите до смърт. Ако са ви дали осем минути повече, по дяволите, дори една минута, все още щяхте да сте жива.
— Е, добре, схванах — казвам аз.
— Не съм някаква лепка — продължава той и отхапва още едно парче. Предполагам, че се държа като някаква злобарка. Донякъде той си го заслужава, но наистина не е противен или нещо от сорта, така че няма причина непрекъснато да съм с вдигнат гард. Не бих искала да си създавам врагове по време на това пътуване, ако мога — ще го избегна.
— Както и да е — казвам аз и сядам на тревата на две крачки пред него.
— И така, защо Айдахо? — пита той, макар повече да поглежда към яденето си и наоколо, отколкото към мен.
— Отивам при сестра си — лъжа аз. — Тя току — що роди.
Кима и преглъща.
— А защо в Уайоминг? — питам на свой ред аз, за да отклоня темата от себе си.