— Отивам при баща си — отвръща младежът. — Той умира. Тумор в мозъка, който не може да се оперира.
Отхапва нова хапка. Като че ли това, което ми каза току — що, не го притеснява много.
— О...
— Не се тревожете — казва той. И този път за миг поглежда право в мен. — Всички ще отидем някъде. Моят старец не се тревожи и ни каза и ние да не се тревожим — усмихва се и отново ме поглежда. — Всъщност той ни каза, че ако ще ревем и ще правим други подобни глупости, ще ни зачеркне от завещанието си.
Смуквам за миг от ваниловия шейк само за да правя нещо, което да държи устата ми затворена, за да не отговарям на нещата, за които говори. А и не съм сигурна, че бих могла изобщо да кажа нещо.
Той също отпива глътка сода.
— Как ви е името? — пита той и оставя питието си на тревата.
Колебая се дали да му кажа истинското си име.
— Кам — отвръщам аз, задоволявайки се с краткия вариант.
— Кратко от какво?
Не очаквах това.
Колебая се и поглеждам наоколо.
— Камрин — признавам.
Мисля, че трябва да внимавам да не се объркам с лъжите. Мога да бъда откровена поне за малкото си име. Ще е една не таткова важна информация, за която няма да има нужда да внимавам.
— Аз съм Андрю. Андрю Париш.
Кимам и леко се усмихвам, но нямам намерение да му казвам, че фамилното ми име е Бенет. Ще трябва да се задоволи само с малкото.
Той дояжда бургера и изгълтва на бърза ръка няколко пържени картофки. Наблюдавам го скришом и забелязвам края на татуировка, която се подава изпод ръкавите на тениската му. Не може да има повече от двадесет и пет години, а може дори да няма и толкова.
— И така, на колко сте години?
Усещам, че въпросът ми е твърде личен. Надявам се той да не види в него нещо, каквото няма.
— На двадесет и пет — отговаря. — А вие?
— На двадесет.
Поглежда ме замислено, прави кратка пауза, а после дяволито свива устни.
— Ами, радвам се да се запозная с вас, двайсетгодишна Кам, кратко от Камрин, пътуваща за Айдахо на гости на сестра си, която току — що е родила. Устните ми се усмихват, но не и лицето. Ще трябва повече време, преди някоя от усмивките ми към него да е истинска. Понякога истинските могат да създадат погрешно впечатление. Поне в този случай мога да бъда вежлива и любезна, но не и от онези вежливки, които след няколко широки усмивки свършват с прерязано гърло в някой багажник.
— От Уайоминг ли сте? — питам аз и отново отпивам от шейха.
Той кимва.
— Да, роден съм там, но родителите ми се разведоха, когато бях на шест, и се преместихме в Тексас.
Тексас. Колко странно. Може би глупостите, което наговорих за техните каубойски ботуши и за репутацията им, в крайна сметка започнаха да дават отражението си. А той не притча на тексасец, поне не и по типичния начин, по който повечето хора си представят как изглежда някой от Тексас.
— Точно за там ще се отправя, след като посетя баща си, а вие?
Ами сега, да излъжа ли, или да не излъжа? Абе, майната му.
Той не е някакъв частен детектив, изпратен от баща ми да събира информация. Важното е да внимавам да не разкривам номер 1. Фамилното си име, и номер 2. Адреси и телефонни номера, които биха могли да го насочат към дома ми, в случай че се върна някога там, и след това да свърша с прерязано гърло в багажника на колата му. Мисля, че ще е много по — лесно да говоря повече истината, отколкото да се опитвам да измислям подходяща лъжа за отговора на всеки въпрос, който той ми задава, и след това да я запомня. В края на краищата това пътуване с автобус ще бъде дълго, а и точно както той каза, ще трябва да сме заедно с него в няколко автобуса, преди пътищата ни да се разделят.
— Северна Каролина — казвам аз.
Той ме поглежда.
— Не ми приличате да сте от Северна Каролина.
Ха? Ама това беше наистина странно.
— И как би трябвало да изглежда едно момиче от Северна Каролина?
— Много сте буквална — отвръща той и се ухилва.
— А вие сте някак си смущаващ.
— Не — отвръща добродушно той. — Просто откровен, но понякога хората не приемат това. То е все едно да попиташ онзи мъж там дали задникът му изглежда твърде голям в тези дънки и той да не отрече. Питаш ме и аз ти казвам истината. Всичко, което е извън обичайните очаквания на хората, ги обърква.
— Така ли?
Както и преди да науча името му, все още не мога да разбера що за човек е. Продължавам да гледам на него като на някаква откачалка и донякъде това ми е интересно.
— Така — отвръща делово той.
Изчаквам да продължи, но не го прави.
— Много си странен — казвам аз.
— Е, няма ли да ме попиташ?