— Какво да попитам?
Той се смее.
— Дали мисля, че задникът ти изглежда голям в тези дънки.
Усещам как лицето ми се изкривява в гримаса.
— Ами, бих предпочела да не... аз не — майната й на предпазливостта. Ако ще продължава да ми играе игрички, нямам намерение да стоя безучастна и да го оставя все той да печели. Усмихвам се самодоволно и казвам: — Знам, че задникът ми не изглежда голям в тези дънки, така че наистина не се нуждая от мнението ти.
В ъгълчетата на устните му заиграва дяволски хубава усмивка. Той отпива още една глътка от содата и се изправя, като ми подава ръка.
— Изглежда, че осемте ни минути изтекоха.
Може би все още съм напълно объркана от целия този разговор и приемам ръката му, а той ме издърпва, за да се изправя.
— Виждаш ли, Камрин — казва, като ме поглежда още веднъж и пуска ръката ми, — колко много научихме един за друг само за осем минути.
Вървя редом с него, но продължавам да спазвам малко дистанция. Все още не съм сигурна дали неговите духовити отговори и самоувереността му ме дразнят, или ги намирам за по — забавни, отколкото ми се иска да си призная.
Всички в автобуса заемат обичайните си места. Бях оставила на моето списанието, което бях взела от последната седалка с надеждата, че никой няма да дойде зад мен и да си го поиска. Андрю също се настани на двете седалки зад мен. Доволна съм, че не изтълкува съгласието ми за разговор като позволение да се намести отново на седалката до мен.
Изминаха часове в мълчание. Мисля много за Натали и Иън.
— Лека нощ, Камрин — чувам Андрю да казва от седалката зад мен. — Може би утре ще ми кажеш кой е Нат.
Бързо се надигам и се навеждам над облегалката.
— За какво говориш?
— Успокой се, момиче — отвръща той и вдига глава от сака, който е подпрял на стената на автобуса, за да го използва като възглавница. — Говореше насън — смее се тихо. — Миналата нощ те чух да се караш на някой Нат за някакъв шампоан за коса или нещо подобно.
Забелязвам да свива рамене, въпреки че лежи по гръб със скръстени отпред ръце и протегнати крака върху празната седалка. Страхотно. Аз говоря насън. Направо чудесно. Чудя се защо майка ми никога не ми е казвала. Бързо премислям какво може да съм сънувала и изведнъж си давам сметка, че все пак съм сънувала, но просто не си спомням нищо.
— Лека нощ, Андрю — казвам и аз, смъквам се обратно върху седалката и също правя опит да се настаня колкото може по — удобно.
Замислям се за малко върху начина, по който току — що видях да лежи Андрю, който като че ли наистина се беше настанил доста удобно, и решавам да опитам и аз. На няколко пъти бях опитвала да спя така, но не исках да оставям впечатлението, че съм невъзпитана и да оставя краката си да стърчат на пътеката между седалките. Решавам, че това на никого няма да направи впечатлеше, слагам сака, пълен с дрехи, под главата си и се изтягам върху двете седалки също като Андрю. Вече чувствам, че съм се настанила удобно. Иска ми се да го бях направила много по — рано.
На следващата сутрин се събуждам от съобщението на шофьора, че до десет минути ще пристигнем в Гардън Сити.
— Погрижете се да съберете всичките си вещи — казва той по вътрешната уредба. — И не оставяйте боклуци върху седалките. Благодаря ви за пътуването през големия щат Канзас и се надявам да ви видя отново по някое време.
Това прозвуча напълно заучено и равнодушно, но си казах че и аз вероятно бих прозвучала така, ако трябва да повтарям едно и също на пътниците всеки ден.
Раздвижвам се през останалата част от пътя, като придръпвам сака си от седалката и дърпам ципа, за да потърся автобусния си билет. Намирам го смачкан между чифт дънки и стигна тениска с къси ръкави и се взирам в наименованието на следващата ми спирка. До Денвър като че ли има около шест часа и половина с две междинни почивки. По дяволите, защо избрах Айдахо? Ама наистина. От всички места на картата направих избора си заради някакви печени картофи. Ще измина толкова път и дори нямам абсолютно нищо, което да очаквам, след като пристигна там. Освен още път с автобус. Мамка му, та аз мога да избързам, да използвам кредитната си карта и да си купя самолетен билет за вкъщи. Не, не съм готова още за това. Не знам защо, но знам, че още не мога да се върна там.
— Просто не мога. — Изненадана, че Андрю е толкова мълчалив, се улавям, че се опитвам да разбера дали мога да го зърна през процепа между седалките, но не мога да видя абсолютно нищо.
— Буден ли си? — питам и повдигам брадичката си с надеждата той да ме чуе там отзад.
Не отговаря и аз се надигам, за да погледна. Разбира се, той е със слушалките на ушите. Малко съм изненадана, че този път не чувам музиката да звучи от тях.