Андрю ме забелязва и се усмихва, вдига ръка и клати показалец сякаш казва добро утро. Аз също соча с пръст към предницата на автобуса, за да му дам да разбере, че е имало съобщение. Той сваля слушалките от ушите си и ме поглежда в очакване да обясня с думи жеста си.
Седем
Днес ми се обади брат ми от Уайоминг. Каза, че нашият старец няма да го бъде още дълго — последните шест месеца прекарал ту вътре, ту извън болницата.
— Ако искаш да го видиш — каза Ейдън по телефона, — по — добре ела веднага. Наистина чувам Ейдън. Чувам го. Обаче единственото, което стига до съзнанието ми точно в този момент е, че баща ми вече е пътник. Да не сте посмели да ревете за мен — беше казал той на мен и братята ми миналата година, когато му откриха рядка форма на рак в мозъка. Направо ще те залича от завещанието си, момче.
Мразех го за това, мразех го, че ми каза с толкова много думи, че ако плача за него, единствения човек в живота ми, за когото бих умрял, ще ме смята за някакъв женчо. Не ми пука за завещанието. Каквото и да ми остави, няма да се възползвам от него. Може би ще го дам на мама.
Баща ми винаги е бил много корав човек. Отнасяше се изключително строго с мен и братята ми, но често си мисля, че станахме свестни хора (а може би точно това е имал предвид, като ни е налагал такава строга дисциплина). Най — големият, Ейдън, притежава успешен бар и ресторант в Чикаго и е женен за педиатър. Най — малкият Ашър е в колеж и се е насочил към кариера в Гугъл.
А аз? Неудобно ми е да кажа, че тайно изпълних няколко еднократни ангажимента като модел за реномирани агенции, но го направих, само защото миналата година го бях позакъсал финансово. Като научих за баща ми, не можах да плача и затова си го изкарах на моя шевролет камаро — модел 1969. Направих го на нищо с една бейзболна тояга. С баща ми бяхме реставрирали напълно тази кола направо от нищото. Това беше нашият проект „баща — син", който започнахме да реализираме, малко преди да завърша гимназия. Реших, че след като него вече няма да го има, няма да има нужда и от колата.
Ах, да, манекенството.
Не, по дяволите, не съм търсил работа като манекен. Не си падам по такива тъпотии. Просто така се случи, че си седях в бара на Ейдън, когато двама агенти на модни агенции ме завариха там да се наливам. Предполагам, че не им е пукало колко съм... наквасен, защото ми пъхнаха в ръцете визитките си, предложиха ми щедра сума, само за да посетя сградата им в Ню Йорк, и след като в продължение на три седмици стоях вторачен в камарото и съжалявах за това, което му бях сторил, реших: защо пък не? Онзи чек, който ми дадоха, само за да се явя, можеше да покрие част от положения от мен физически труд. Явих се. Макар парите, които спечелих от участието в няколко рекламни клипа, да бяха достатъчни за поправката на колата, отказах предложения ми от модната агенция „ЛЛ Елит" договор за петдесет хиляди долара, защото, както казах, просто не ми е по вкуса да се фръцкам насам — натам по бельо, за да си изкарвам хляба. Мамка му, почувствах се омърсен дори от няколкото ангажимента, които изпълних. Затова направих онова, което би направил всеки мъж, който яде червено месо и пие бира. Опитах се да изглеждам повече мъж, отколкото педал, като си направих няколко татуировки и постъпих на работа като механик. Не е бъдещето, което моят старец искаше за мен, но за разлика от братята ми отдавна разбрах, че става дума за моето бъдеще и за моя живот и че не мога да живея така, както някой друг иска да живея. Напуснах колежа, когато разбрах, че уча нещо, за което не давам и пукната пара.
Как е при хората, които имат желание да следват нечий пример?
Не и аз. Искам едно нещо в живота. Не са пари, слава или пък обработеният ми чрез фотошоп образ да наднича от билборд на Таймс Скуеър, нито колежанско образование, което по — късно може да ми е от полза, а може и да не е. Не съм сигурен какво искам, но го чувствам някъде дълбоко в стомаха си. Седи си там и дреме. Ще го позная, когато го видя.
— С автобус? — пита, невярващ на ушите си Ейдън.
— Да — отговарям аз. — Ще пътувам до там с автобус. Имам нужда да помисля.
— Андрю, татко може и да не издържи — казва той и аз усещам напрежението в гласа му. — Говоря ти сериозно, братле.
— Когато пристигна — тогава.
Прекъсвам връзката.
Мисля, че малка част от мен се надява той да умре преди това, защото знам, че ще се разкисна съвсем, ако умре, докато съм там. Това е моят баща, човекът, който ме е отгледал и от когото се възхищавам. А той иска да не рева. Винаги съм правил всичко, което ми е казвал, и като добър син, какъвто винаги съм се опитвал да бъда, знам, че ще потисна сълзите, защото той така ми е наредил. Обаче знам също, че това ще предизвика в мен нещо по — разрушително.