Не искам да постъпвам така, както направих с колата.
Вземам един сак, в който слагам чифт чисти дрехи, четка за зъби, мобилен телефон, МП3 — ка с любимите ми класически рокове — още един отпечатък на баща ми е върху мен: — Тези нови неща, които хлапетата слушат днес, са калпава музика, синко — — казваше той най — малко веднъж годишно. — — Пусни Лед, момче! — Признавам, че не отхвърлям напълно по — новата музика само защото баща ми го правеше. Нали помните, че си имам собствено мнение, дявол да го вземе? Обаче аз наистина израснах с голяма доза класика и се гордея с това.
— Мамо, тези не ми трябват.
Тя пъха в сака пакет с дузина пликчета стерилни кърпички. Винаги е имала фобия от микроби.
От шестгодишен съм живял ту в Тексас, ту в Уайоминг. Давам си сметка, че се чувствам по — добре в Тексас, защото ми харесват Заливът и горещината. От четири години имам собствен апартамент в Галвестън, но снощи майка ми настоя да остана при нея. Знае как се чувствам заради баща ми и е наясно, че понякога ставам избухлив, когато страдам или когато съм вкиснат. Миналата година изкарах една нощ в затвора, защото спуках от бой Дарън Ебе, след като той удари приятелката си пред мен. А когато приспах завинаги най — добрия си приятел Максимус поради сърдечна недостатъчност, здравата си ожулих ръцете, след като излях яда си на едно дърво зад апартамента ми.
По принцип не съм избухлив, само спрямо мижитурки и понякога към себе си.
— Тези автобуси са отвратителни — казва тя и ми подава сака. — Пътувах с един някога, преди да срещна баща ти, и повръщах цяла седмица след това. Не споря с нея, ще е безсмислено.
— Все още не мога да разбера защо не вземеш самолет. За нула време ще си там.
— Мамо — казвам аз и я целувам по бузата, — просто имам нужда да направя това, като че ли е нещо предопределено, или неизбежно — всъщност изобщо не вярвам на втората част, но реших да я поразвеселя с нещо по — смислено, въпреки че тя добре разбира, че говоря пълни глупости. Отварям кухненския шкаф, вземам две тарталети с кафява захар и канела от кутията и ги пускам в сака. — Може би самолетът е предопределен да катастрофира.
— Това не е смешно, Андрю — казва тя и ме поглежда строго.
Усмихвам се и я притискам до себе си.
— Всичко ще бъде наред и ще успея да стигна навреме, преди татко да... — гласът ми секва.
Майка ме притиска до себе си по — силно, отколкото аз нея.
Докато стигна до Канзас, започвам да мисля дали тя не беше права. Въобразявах си, че ще мога да използвам дългото пътуване, за да размисля, да си проясня главата и може би да си дам сметка какво правя и какво ще правя, след като баща ми умре. Защото нещата ще бъдат различни. Те винаги се променят, когато някой, когото обичаш, умре. Не можеш да се подготвиш за тези промени, независимо какво правиш предварително. Единственото сигурно нещо винаги е, че започваш да се питаш кой ще е следващият.
Знам, че никога няма да мога да гледам на майка си по същия начин. Струва ми се, че пътуването е автобус е повече оскърбление, отколкото време за смислен размисъл. Би трябвало да си дам сметка, че времето, в което ще бъда сам с мислите си, няма да ми се отрази добре. Вече стигнах до заключението, че в значителна степен пилея живота си напразно и започвам да изпитвам усещания, характерни за проглеждалото: Защо съм тук? Какъв е смисълът на живота? Какво по дяволите правя? Абсолютно сигурен съм, че не съм имал никакво божествено просветление, нито пък съм гледал през прозореца на автобуса, спомняйки си за драматичен момент от някой филм, когато изведнъж животът ми става напълно ясен. Единствената музика, която служеше за фон на този мой филм, беше на Алис ин Чейнс*, а това не е точно песен, подходяща за миг на божествено просветление.
[* Алис ин Чейнс — американска гръндж група, сформирана в края на 90 — те години на миналия век. — Б.пр.]
Шофьорът тъкмо се кани да затвори вратите на автобуса, когато се качвам на стъпалото и той ме забелязва.
Благодаря на бога, че се оказа автобус, в който мога да поспя — има много свободни места. Насочвам се към дъното и се вторачвам в две празни седалки точно зад една хубавичка блондинка. Почти сигурен съм, че е „примамка за затвора". Радарът ми за такива примамки е винаги включен, особено след като за малко не се чифтосахме с едно момиче, с което се запознах в ресторант на „Деъри Куин"*. Тя каза, че е на деветнайсет, но по — късно установих, че била на шестнайсет и баща й бил на път към паркинга, в който бяхме, за да ме усмърти от бой.