[* Деъри Куин — верига ресторанти. — Б.пр.]
Баща ми правилно каза веднъж: Напоследък не можеш да различиш дванадесетгодишните от двадесетгодишните, сине. Ще трябва да е от нещо, което властите слагат във водата — много внимавай, когато ти се прииска да заковеш някоя.
Приближавам момичето в автобуса и забелязвам, че тя слага сака си върху външната седалка, за да не мога да седна там.
Това е глупаво. Ами да, хубавка е, но в този автобус има десетина празни места, което означава, че ще заема две от тях, за да мога да си настаня задника, както си искам, и да поспя, от което имам толкова голяма нужда. Обаче нещата не се развиват, както са планирани, и няколко часа по — късно, малко след като се стъмва, продължавам да съм съвсем буден и да се взирам през високия прозорец, а музиката гърми в ушите ми. Момичето пред мен спи дълбоко от около час и на мен ми писна да слушам как говори насън. Въпреки че не мога да разбера почти нищо от това, което казва, всъщност не ми се иска и да знам. Човек има усещането, че шпионира, когато чува мислите на хора, които си нямат представа какво правят. Много повече предпочитам да слушам моите записи.
След като най — после заспивам, съм принуден да отворя с мъка очи, когато усещам нещо да ме тупа по крака. Ау, тя е доста красива дори и след като косата й е прилепнала към едната страна на лицето, а останалата част е обгърната от мрака. Примамка за затвора, Андрю. Не е нужно да си напомням, че тя вероятно е примамка за затвор, за да се пазя да не направя нещо, което знам, че не трябва да правя. Не, припомням си го, защото не искам да се разочаровам, когато разбера, че съм бил прав.
След бърза размяна на реплики относно възможността музиката ми да е причина тя да се събуди, намалявам звука и момичето се смъква обратно в малката си преградка от автобусни седалки.
Когато се навеждам над облегалката й, за да я погледна, се питам какво ме накара да го направя. Но аз винаги съм си падал по предизвикателствата, а нейното нахакано държание към мен в разговора, който продължи по — малко от четиридесет и пет секунди, беше достатъчно, за да стисна ръката й в този въображаем облог.
Винаги съм си падал по нахаканите.
И никога не отстъпвам пред предизвикателствата.
Следващата сутрин. Предлагам й да й дам да ползва МПЗ — ката ми, но очевидно и тя има фобия от микроби като майка ми.
От другата страна на пътеката, през три седалки от момичето, седи мъж, вероятно в началото на четиридесетте. Още на влизане забелязах как я гледа. Тя нямаше представа, че я наблюдава, и за мен е малко обезпокоително, като си помисля колко дълго я е наблюдавал, още преди да се кача, и какво си е правил, докато седи там съвсем сам в тъмното.
Още от самото начало го държа под око. Толкова се е захласнал по нея, че се съмнявам да има представа, че го наблюдавам. Очите му непрекъснато шарят между нея и малката като кибритена кутийка тоалетна надолу по пътеката между седалките. Почти чувам как се сменят предавките, които щракат в главата му.
Питам се кога ли ще се опита да предприеме нещо.
Точно тогава той става.
Изхлузвам се от седалката си и сядам в тази до нея. Правя се на ударен, все едно нищо не е станало. Чувствам погледа й върху мен, все едно ме пита какво по дяволите си мисля, че правя.
Мъжът минава покрай нас, но не му позволявам да види очите ми, защото това ще ме издаде, че го наблюдавам. Вероятно в момента си мисли, че просто играя собствената си игра с момичето, че и аз предприемам нещо от своя страна и че засега той ще преглътне това, но ще се опита отново по — късно. Само че това „по — късно" ще бъде, когато стоваря юмрука си в лицето му.
Бъркам в сака и си търся пакета със стерилните кърпички, който сложи майка ми.
Издърпвам една, изтривам слушалките и й ги подавам.
— Като нови са — казвам и чакам да ги вземе, но знам, че няма да го направи.
— Наистина няма нужда, но ви благодаря.
— Може би сте права, че така ще ви е по — добре — отвръщам аз и слагам МП3 — ката обратно в сака. — Не слушам Джъстин Бийбър, нито онази откачена месеста кучка, така че предполагам, че просто ще трябва да минете без тях.
Съдейки по досадата, изписана на лицето й, наистина съм я ядосал. Засмивам се леко на себе си, като извръщам глава малко встрани, за да не ме види, че се хиля.
— Първо на първо, не слушам Джъстин Бийбър — благодаря на бога. — И второ, Гага не е чак толкова лоша. Признавам, че прекалява с шокиращите изпълнения, но харесвам някои нейни парчета.