— Това е калпава музика и вие го знаете — цитирам аз баща си и поклащам глава.
Оставям сака на пода, облягам се назад, като подпирам единия си крак в седалката пред мен. Чудя се защо още не ми е казала да се разкарам. Това също ме безпокои. Дали щеше да бъде „прекалено учтива", за да не каже веднага на онзи мъж да се разкара, ако се беше настанил тук преди мен?
Няма начин някоя като нея да си пада по такъв като него, но понякога момичетата оставят вродената си прекалена любезност да надделее. И това трае само няколко секунди.
Отново я поглеждам и оставям главата си да клюмне настрани върху седалката.
— Истината е в класическия рок — казвам аз. — Цепелин, Стоунс, Джърни,
Форинър... Нещо от тях да ви е познато?
Поглежда ме възмутена.
— Не съм толкова глупава — казва тя, а аз леко се подсмихвам, защото отново виждам това нахакано държане. — Харесвам Бед Къмпани.
— Кажете една песен на Бед Къмпани и ще ви оставя на мира — предизвиквам я аз.
Разбирам, че започва да става нервна по това как леко прехапва долната си устна и също както не подозира, че говори насън, така няма представа и че е наблюдавана от лоши мъже.
Чакам търпеливо, неспособен да махна усмивката от лицето си, защото ми е забавно да я наблюдавам как се гърчи в този критичен момент, докато се опитва да си спомни нещо конкретно от онова време, когато е пътувала в колата с родителите си и е слушала тези банди.
— Готова за любов — отговаря накрая тя и аз съм впечатлен.
— Готова ли сте? — питам и в този момент нещо ми прещраква в главата.
Не знам какво по дяволите е, но то е там, маха ми зад една стена, както когато разбираш, че някой те наблюдава, но още не виждаш никого.
— Хм? — възкликва учудена тя, заварена напълно неподготвена за въпроса ми, както съм и аз след това.
По лицето ми се прокрадва усмивка.
— Нищо — отвръщам аз и гледам встрани.
Перверзникът от тоалетната се връща безшумно по тъмния коридор между редовете към мястото си. Няма съмнение, че е вкиснат, че седя там, където той иска да седне. Доволен съм, че тя изчака той да отмине, и едва тогава да ме помоли да се преместя, за да може да използва и двете седалки.
След като пропълзявам обратно зад нея, се навеждам през облегалката на седалката й и казвам:
— Между другото, за къде пътувате?
Тя ми отвръща — за Айдахо, но мисля, че в отговора й има нещо повече от това. Не мога да кажа точно какво е, но имам чувството, че или лъже, което може би е добре, защото аз съм й напълно непознат, или крие нещо друго.
Засега преставам да мисля за него, казвам й аз за къде пътувам и се смъквам в седалката си зад нея.
Мъжът на три седалки пред мен отново я гледа. Вече съм готов още сега да счупя проклетата му глава само защото гледа.
Часове по — късно автобусът спира за почивка на паркинга и шофьорът ни дава петнадесет минути да излезем, да се поразтъпчем и да си вземем нещо за ядене. Наблюдавам как момичето се отправя към тоалетните вътре и съм пръв на опашката, за да си поръчам храна. Получавам я и излизам обратно навън, като се настанявам на тревата. Перверзникът минава покрай мен и се връща обратно сам в автобуса.
Успявам да я заговоря и да я накарам да седне заедно с мен. Отначало тя се колебае, но очевидно съм достатъчно чаровен. Майка ми винаги ми е казвала, че съм нейното очарователно средно дете. Предполагам, че е имала право. Разговаряме една — две минути за това защо отивам в Уайоминг, а тя в Айдахо. Продължавам да се опитвам да разбера що за човек е и какво е това, което не мога напълно да разгадая, но същевременно се опитвам да си наложа да не се заплесвам по нея — вероятно ще се окаже, че или наистина е примамка за затвора, или ме лъже.
Обаче тя изглежда да е около моите години, по — млада е от мен, но разликата не ще да е голяма.
Мама му стара! Защо дори изобщо ми минава мисълта, че мога да хлътна по нея?
Докато аз седя на тревата до нея, баща ми може в същия момент да умира. Не би трябвало да мисля за нищо друго, освен за него и какво ще му кажа, ако успея да стигна до Уайоминг, преди той да издъхне.
— Как ви е името — питам, като оставям питието си на тревата и се опитвам да прогоня мислите за смъртта на баща си някъде другаде в главата.
Тя се замисля за минута, вероятно колебаейки се дали да ми каже истината.
— Кам — отговаря накрая.
— Кратко от какво?
— Камрин.
— Аз съм Андрю. Андрю Париш.
Изглежда малко срамежлива.
— И така, на колко сте години? — пита тя и това напълно изненадва.