— Ти за глупав американец ли се смяташ? — питам аз и се ухилвам насреща му.
Той свива рамене.
— Предполагам, че съм такъв, когато възможностите ми за избор са ограничени до няколко автомата и щанд за бургери.
— Да бе, като че ли ще предпочетеш да ядеш нещо по — добро, ако имаш възможност да избираш. Съмнявам се.
Мисля, че започвам да ставам по — добра в нашите играчки. Той избухва в смях.
— Да, по дяволите ще избера нещо по — добро. Ще си взема пържола за петдесет долара вместо престоял цял ден сандвич, бира вместо „Маунтин Дю".
Поклащам глава, но не мога да изтрия усмивката от лицето си.
— Между другото ти какво ядеш обикновено? — пита той. — Салати и тофу?
— Пфу! — казвам аз и правя гримаса. — В никакъв случай не бих ги яла. Тофу и салатите са за сваляне на килограми. Честно ли?
— Ами, да... признай си — отвръща той.
Гледа ме така, като че ли съм нещо особено привлекателно, което трябва да бъде проучено.
— Обичам спагети с кюфтета и суши.
— Какво, всичко това на едно място? — сега пък той прави гримаса на отвращение.
Трябват ми няколко секунди да схвана какво точно пита.
— О, не — казвам аз и клатя глава. — Това също би било гадно.
Усмихва се с облекчение.
— Не си падам много по пържолите — продължавам аз, — но предполагам, че бих изяла една, ако ми предложат.
— Охо, значи ме караш да те поканя на среща, така ли?
Усмивката му става още по — широка.
Опулвам очи, а устата ми увисва отворена.
— Не! — отвръщам аз и направо се изчервявам. — Казах го само така.
Андрю се смее и отпива нова глътка.
— Знам, знам — успокоява ме той, — не се стряскай. Никога няма да ми мине през ум да те каня на среща.
Очите и устата ми се разширяват още повече, а лицето ми направо пламва. Той се смее още по — силно.
— По дяволите момиче — казва през смях, — ти май не загряваш много бързо? Намръщвам се.
Той също се намръщва, но същевременно продължава да се усмихнат.
— Знаеш ли какво — продължава Андрю този път малко по — сериозно, — ако имаме късмет да намерим заведение при някое от спиранията, което да може да приготви пържола за петнадесетте минути, с които разполагаме, преди да изпуснем автобуса, ще ти купя една и ще те оставя да решиш дали, докато си ядем заедно пържолите в автобуса, това е среща, или не е.
— Мога да ти кажа още отсега, че няма да е.
Той леко се подсмихва.
— Така да бъде. Мога да го преживея — отвръща Андрю.
Мисля, че е приключил с тази тема, но той внезапно добавя:
— Ами тогава какво ще бъде, ако не е среща?
— Какво искаш да кажеш? — питам аз. — Предполагам, че ще е нещо приятелско. Просто двама души, които се хранят заедно.
— О — казва той и в очите му се мярка игриво пламъче, — значи сега сме приятели, така ли?
Това пак ме заварва неподготвена. Бива си го. Свивам устни и се замислям за момент.
— Ами да — отвръщам. — Ние сме нещо като приятели поне до Уайоминг.
Той ми подава ръка. Макар и с нежелание я поемам. Стискането му е леко, но твърдо, а усмивката истинска и сърдечна.
— Тогава нека бъде приятелство до Уайоминг — казва той, разтърсва за момент ръката ми и я пуска.
Не съм сигурна какво стана току — що, но нямам чувството, че съм направила нещо, заради което по — късно ще съжалявам. Предполагам, че няма нищо лошо в това да имаш пътуваш „приятел". Мога да се сетя за стотина други хора на мястото на Андрю, с които щеше да е по — зле. Но той ми изглежда безобиден и признавам, че ми е интересно да разговарям с него. Не е някоя стара дама, която ще иска да ми разказва истории, когато е била на моята възраст. Не е и някой по — възрастен самозаблуждаващ се мъж, който продължава да си мисли, че все още е толкова неустоим, колкото е бил на седемнадесет, и се надява, че по някакъв начин ще мога да видя в него това, което е представлявал някога. Не, Андрю е точно там, в зоната Голдилокс*. Разбира се, по редица причини би било по — добре ако той беше момиче, но поне е близко до моята възраст, а и съвсем не е грозен. Не, Андрю Париш определено не би могъл да бъде причисляван към онези, които са някъде близо до Грозното Дърво**.
[* Голдилокс — наименование от астрономията, т.е. обитаемата зона. — Б.пр.]
[** Грозното Дърво — уличен жаргон за грозници, т.е. очукани от живота хора, които оцеляват. — Б.пр.]
Вярното е, че той живее в непосредствена близост със „Секси Дървото" и си мисля, че това е единственото нещо, което ме притеснява в цялата ситуация.
Знаеш много добре, че всъщност няма значение какво става в живота ти, кого току — що си загубила, колко много мразиш света и колко неприлично е да си привлечена от някого, преди тази възстановителна фаза да е достигнала приемлива зона. Въпреки това ти все още си човешко същество и в момента, в който видиш някой привлекателен, го отбелязваш. Такава е човешката природа.