— Не се тревожи за мен. Имам доверие в способността си да пищя много силно, ако бъда нападната.
Той клати глава, поема дълбоко въздух и бавно отстъпва пред опита ми да разведря атмосферата.
— Разкажи ми за баща си — казвам аз.
Леката му усмивка моментално изчезва и той поглежда встрани. Не засегнах случайно темата. Просто имам странното усещане, че крие нещо. Когато там, в Канзас, спомена мимоходом, че баща му умира, външно погледнато като че ли това не го вълнуваше много. Обаче той бие толкова път, при това с автобус, за да види баща си, преди да умре, а това означава, че сигурно го обича. Съжалявам, но човек никога не е безразличен, когато някой, когото обича, е мъртъв или умира.
Звучи странно да го кажа аз, която вече не може да плаче.
— Той е добър човек — казва Андрю и продължава да гледа пред себе си.
Имам чувството, че точно в този момент си представя баща си, но всъщност го вижда само в спомените си.
Поглежда ме и сега се усмихва, но тази усмивка не прикрива някаква болка, а по — скоро е предизвикана от хубави отминали случки.
— Вместо да ме заведе на бейзболен мач, баща ми ме заведе на боксова среща.
— О, така ли? — отново се усмихвам. — Разкажи ми.
Отново гледа пред себе си, но топлото изражение на лицето му не го напуска нито за миг.
— Баща ми искаше да сме бойци... Не боксьори, а истински бойци, макар вероятно не би имал нещо против да станем и боксьори. Аз обаче имам предвид бойци по принцип, в живота. Метафорично казано.
Кимам, за да му покажа, че го разбирам.
— Стоях край ринга осемгодишен и гледах като хипнотизиран как двама души се бият помежду си, а през цялото време чувах баща ми да говори до мен, надвиквайки тълпата: — Те не се страхуват от нищо, сине — казваше той. — И всичките им движения са пресметнати. Правят едно движение и то е сполучливо, или не, но научават по нещо от всяко движение, от всяко решение.
Андрю улавя за миг погледа ми, усмивката му изчезва и лицето му приема обичайния си израз.
— Той ми казваше, че истинският боец никога не плаче, никога не позволява тежестта на някой удар да го повали. С изключение на последния удар, неизбежния, но дори и тогава те, бойците, си отиват като мъже.
Аз вече също не се усмихвам. Мога да кажа точно какво става в този момент в главата на Андрю, но и двамата оставаме сериозни. Искам да го попитам дали се чувства добре, защото очевидно не е, но ми се струва, че моментът не е подходящ. Чувствам се странно, защото не го познавам достатъчно добре, за да се ровя в чувствата му.
Не казвам нищо.
— Вероятно ме мислиш за някакъв капут — казва той.
Премигвам от изненада.
— Не — отговарям. — Защо казваш това?
Той веднага прави отстъпление и омаловажава сериозността на въпроса си.
— Ще го видя, преди да хвърли топа — продължава Андрю и използваният от него израз малко ме шокира, — защото така се прави, нали? Така е прието, нещо като да кажеш „наздраве", когато някой киха, или да попиташ някого как е прекарал уикенда, когато всъщност изобщо не даваш и пукната пара за това.
— По дяволите, от къде идва всичко това? —
— Човек трябва да живее в настоящето — казва той и аз оставам изумена, без да го показвам. — Не мислиш ли?
Накланя глава на една страна и отново ме поглежда.
Трябва ми малко време, за да се опомня, но дори и тогава не съм сигурна какво да кажа.
— Да живееш в настоящето — повтарям аз думите му, а същевременно мисля за собственото си убеждение, че трябва да се живее в настоящето. — Предполагам, че си прав.
Но продължавам да се питам какъв смисъл влага той в това.
Изправям гърба си в облегалката и повдигам малко глава, за да го погледна по — внимателно. Внезапно изпитвам голямо желание да узная всичко за убежденията му. Да знам всичко за него.
— Какво означава за теб да живееш в настоящето?
Забелязвам, че повдига вежди за миг и изражението му се променя. Изненадан е от сериозността на въпроса ми или от степента на интереса ми към темата. А може би и двете.
Изпъва гърба си и също повдига глава.
— Прекаленото мислене и планиране са глупости — казва той. — Когато мислиш постоянно за миналото, не можеш да се придвижваш напред. Като прекарваш прекалено много време в планиране на бъдещето, ти просто се връщаш назад или оставаш на едно и също място през целия си живот — вглежда се внимателно в мен. — Живей за момента така — казва многозначително, — все едно, че всичко е както трябва, не се натягай, ограничи лошите си спомени и ще стигнеш там, закъдето си тръгнат, много по-бързо и с много по-малко препятствия по пътя.