Настъпва мълчание, защото и двамата се фокусираме върху това, което той току — що каза. Питам се дали неговите мислите са същите като моите. Питам се също, повече отколкото ми се иска да призная, защо, като го гледам, толкова много негови разсъждения вече ме карат да се чувствам така, като че ли се взирам в огледало.
Автобусът се носи тежко по магистралата, винаги шумен и много рядко тих. Обаче след толкова много време, прекарано в него, става по — лесно да забравиш колко неприятности и дискомфорт си изтърпял в сравнение с лукса на леката кола. И когато мислиш повече за положителните аспекти на пътуването с автобус, отколкото за негативните, преставаш да смяташ, че в това изобщо има нещо лошо. До мен стои мъж с красиви зелени очи, красиво, като изсечено от скулптор, лице и красив начин на мислене. Няма такова нещо като неприятно пътуване с автобус, когато си в компанията на нещо красиво.
Не би трябвало да съм тук
Девет
Не мога да повярвам, че тя повдигна въпроса за баща ми. Не че ме е яд, но че изобщо си спомни.
Не се за съм изненадан, че наистина я интересува. Дори, впусна във въпроси от сорта какво правя, за да си изкарвам прехраната, да си направи сметка какви нари печеля, не се закикоти, изчервявайки се, и не ме погледна глупаво, докосвайки татуировките ми, за да ги използва за претекст да ме пипне. Огромен, невероятен обрат. Искам да кажа, че когато просто ти се иска да те изчукат, подобни жестове улесняват нещата, но по някаква причина съм много по — щастлив, че Камрин не го прави.
Кое по дяволите е това момиче?
И защо изобщо мисля за такова нещо?
Тя заспива преди мен с глава, подпряна на прозореца на автобуса. Потискам внезапно обзелото ме желание да я наблюдавам, след като съм забелязал колко нежна и невинна изглежда. Това ме прави много по — първобитен, по — покровителствен.
Перверзникът изглежда престана да я наблюдава, след като ни видя да седим заедно от последната спирка. От мъжка гледна точка той вероятно я вижда като моя „територия", моя собственост. А това е добре, защото означава, че ще я остави на мира, докато съм наоколо. Ала истината е, че ще бъдем заедно само до Уайоминг и това ужасно ме притеснява. Надявам се, че човекът ще смени автобуса, преди да се разделим с Камрин. От тук до Денвър има още две спирки за почивка. Горещо се надявам Денвър да е последната му спирка, ако ли не, ще го наблюдавам през останалия път до Уайоминг.
Той няма да пътува до Айдахо, защото преди това ще убия този кучи син. Взирам се сред мрака и тишината на автобуса. Човекът е заспал с глава, подпряна на облегалката на външната седалка. Откъм прозореца до него седи жена, но тя е твърде стара, за да привлече вниманието му. Харесва ги млади, вероятно истински млади. Направо ми се повдига, като си помисля какво може да е направил на някое друго младо момиче.
Въпреки че по принцип автобусът е шумен заради свиренето на вятъра, който се блъска в метала, мачкащия звук на бързо търкалящите се гуми върху пътя, огромния двигател, който непрекъснато боботи, докато кара купчината желязо да се движи по магистралата, все пак е сравнително тихо. Почти цари спокойствие, доколкото това е възможно при пътуване с автобус.
Слагам си слушалките и включвам МП касетофона, като го оставям само да шуми. Какво да бъде? Какво да бъде? Винаги оставям първата песен да определя настроението. Имам над триста песни в това нещо. Триста различни варианта за настроение. Мисля обаче, че МП3 — ката ми е пристрастен, защото първата песен почти винаги е между „Dust in the Wind" на Канзас, „Going to California " на Лед Цепелин или нещо на Ийгълс.
Чакам, не поглеждам в списъка. Все едно е някаква игра за отгатване и не искам да играя нечестно. Аха, добър избор „Dream On" на Аеросмит. Облягам назад глава и затварям очи, без да разбера веднага, че натискам леко с пръст бутона, за да намаля силата на звука. Защото не искам да събудя Камрин. Отварям очи и виждам как стиска сака си много силно, дори и след като спи дълбоко. Чудя се какво ли може да има вътре и дали е нещо, което би могло да ми разкрие истината за нея.
Но това няма значение. След Уайоминг няма да я познавам, а и тя вероятно няма дори да си спомня името ми. Обаче знам, че така е по — добре. Имам твърде много багаж и дори като приятел не е нужно да поема от него в скута си. Не бих го пожелал на никого.
Тихото, мелодично, провлачено пеене на Стивън Тайлър ме унася в полусън. Само го изчаквам да издаде онзи писък накрая и след това заспивам.
— Стегни се, приятел — чувам да казва някакъв глас.