Нещо натиска рамото ми. Събуждам се — пред мен е Камрин, която ме отблъсква от себе си с малките си ръце. Става ми смешно, като виждам съненото й лице и мъчителното й усилие да ме избута, но съм доста тежък, за да успее напълно.
— Съжалявам — казвам аз и продължавам да се опитвам да дойда на себе си. Повдигам се объркан и усещам отзад врата си твърд като дърво. Наистина не съм имал намерение да облягам главата си върху ръката й, но и не съм толкова покрусен от това, а тя се преструва, че е. Напълно сигурен съм, че се преструва. Полага големи старания да не се засмее.
Нека й помогна малко.
Усмихвам й се.
— Мислиш, че е смешно? — казва тя и ме гледа с полуотворена уста и хубава, макар и разрошена главичка.
— Да, наистина мисля, че е смешно — казвам аз, усмихвам се още по — широко и най — после виждам и усмивка и на нейното лице. — Но наистина съжалявам. Съвсем сериозно.
Тя присвива едното си око и ми хвърля пронизващ поглед, за да разбере дали съм искрен, което също много й отива.
Извръщам очи, слагам ръце под главата си, за да се протегна, а това ме кара да се прозина.
— Пфу! — казва тя и това възклицание изобщо не ме изненадва. — Дъхът ти мирише на задник.
— Мамка му, момиче, откъде пък знаеш на какво мирише един задник — казвам през смях.
Това я кара да замълчи. Пак се засмивам и ровя в сака, след като оставям МП3 — ката вътре. Отварям капачката на пастата за зъби, слагам малко паста на езика си, движа го насам — натам старателно в устата и после преглъщам. Разбира се, Камрин ме наблюдава как правя всичко това с отвращение, но точно това беше и целта ми.
Останалите, в автобуса изглежда са се събудили преди мен. Изненадан съм, че съм спал толкова дълго, без да се събудя най — малко три пъти, за да потърся друга удобна поза.
Часовникът ми показва 9:02 сутринта.
— Между другото, къде се намираме? — питам аз и поглеждам през големия прозорец до Камрин, за да потърся някакви крайпътни табели.
— На около четири часа от Денвър — отвръща тя. — Шофьорът току — що обяви, че до десет минути ще спрем за почивка.
— Добре — казвам и протягам крака в пространството между седалките. — Имам нужда да се поразтъпча. Целият съм се вдървил.
Улавям я, че се хили, но се обръща с лице към прозореца. Целият съм се вдървил. Аха, и тя има мръсно подсъзнание. Отново се усмихвам, замисляйки се върху това.
Следващата спирка за почивка не е много по — различна от предишните с поредицата бензиностанции от двете страни на магистралата и две закусвални. Не мога да повярвам, че това момиче всъщност ме накара да се колебая дали да вляза в някоя, както обикновено бих сторил преди, без изобщо да се замисля. Не мога да кажа дали това е, защото искам да й докажа, че предпочитам да ям по — добра храна, ако имам избор, или защото знам, че ще ми се развика.
Я почакай малко, дявол да го вземе. Кой контролира положението тук? Очевидно тя, мамка му.
Изнизваме се от автобуса, Камрин е пред мен. След като обикаля предницата на автобуса, спира, извръща се назад скръстила ръце и ме поглежда, свивайки устни.
— Щом като си толкова хитра — казвам аз и си признавам, че звуча като някой третокласник, — хайде да видим дали ще намериш нещо здравословно за ядене в някое от тези заведения, което да няма вкус на гума, натопена в лайно.
Тя леко се подсмихва.
— Какви ги говориш? — казва Кам и приема предизвикателството.
Следвам я в грамадния универсален магазин и тя първо се отправя към хладилниците с разхладителни напитки. Като онова русокосо маце от шоуто с игрите (не знам точно кое, защото не гледам такива работи, но всеки познава русокосото маце) Камрин сочи с ръце вратите на хладилника, като че ли ми разкрива за първи път света на плодовите сокове и бутилираната вода.
— Можем да започнем с разнообразие от сокове, както сам можеш да се увериш — казва тя с подходящ за шоуто глас. — Всеки от тези е по — добър от содата. Избери си.
— Мразя сок.
— Не се прави на дете. Имаш богат избор. Сигурна съм, че можеш да намериш нещо, което да ти понася.
Отстъпва две крачки назад, за да мога да видя дузините овкусени бутилирани води, изложени на показ зад вратата.
— А има и вода — казва тя, — но просто не мога да си те представя да посръбваш от бутилка с вода.
— Не, прекалено промиващо е.
Наистина не си падам по бутилираната вода, но играта, която играем, ми харесва.
Тя се усмихва, но се опитва да остане сериозна.
Сбърчвам нос насреща й, свивам устни и поглеждам ту нея, ту хладилника със соковете. Накрая въздъхвам тежко, пристъпвам по — близо и шаря с очи по различните видове и вкусове и се чудя защо има толкова много сокове от ягоди и киви, а и смесени от същите плодове. Мразя и двете.