Накрая отварям една стъклена врата и се спирам на чист портокалов сок.
Тя неправо премигва.
— Защо? — питам и продължавам да държа вратата отворена.
— Портокаловият сок не върви много с храна.
Изпуфтявам и я поглеждам, без да мигам.
— Тъкмо си избрах нещо и ти ми казваш, че не струва.
Иска ми се да се засмея, но се опитвам да я накарам да се чувства виновна.
И мисля, че успявам.
Тя се намръщва.
— Ами това е... по — скоро бърз начин за приемане на витамин С. Само те кара да се чувстваш по — жаден.
Изглежда така, като че ли е притеснена, че ме е обидила, и това ми прави много странно впечатление. Усмихвам й се само за да видя пак усмивката й. Тя пък ми се усмихва като самия дявол.
О, бива си я...
Десет
Най — после минаваме бързо покрай Денвър и се приближаваме още повече до крайната спирка на Андрю в Уайоминг. Не мога да лъжа и да твърдя, че това не ме притеснява. Андрю беше прав, когато каза, че е опасно да пътувам сама. Просто се опитвам да разбера защо този факт не ме вълнуваше много, преди да го срещна. Може би се чувствам някак в безопасност в неговата компания, защото той изглежда така, като че ли е в състояние да разбие няколко челюсти, без изобщо да се изпоти. По дяволите, първо на първо, може би не трябваше да разговарям с него, определено не трябваше да му позволявам да седне до мен, защото сега май се оказва, че съм свикнала с него. След като пристигнем в Уайоминг и пътищата ни се разделят, ще трябва пак да зяпам през прозореца как светът минава покрай мен и да не знам накъде ще се отправя по — нататък.
— Имаш ли си приятелка? — питам само колкото да водим някакъв разговор и да не мисля, че след няколко часа ще съм отново сама.
Трапчинките на Андрю се появяват.
— Защо искаш да знаеш?
Вдигам нагоре очи.
— Не се ласкай, просто питам, ако не искаш.
— Не — отвръща той. — Добре ми е сам.
Поглежда ме, усмихва се, изчаква, а на мен ми трябва секунда, за да разбера какво чака.
Соча нервно към себе си и ми се иска да не бях засягала толкова лична тема. — Аз ли? Не, вече не — почувствала се по-уверена, добавям:
— На мен също ми е добре сама и искам да си остана така. За около… завинаги.
Трябваше просто да се задоволя само с това „добре ми е сама“, вместо да напускам безопасната зона и да се разкривам по този начин.Разбира се, Андрю веднага го забелязва. Имам чувството, че е от онези, които никога не пропускат, когато някой каже нещо, за което после съжалява. Възползва се от това.
— Ще го имам предвид — казва той и се ухилва.
Благодарна съм, че не се опита да узнае нещо повече.
Отпуска глава върху облегалката и за кратко барабани с пръсти върху дънките си. Скришом поглеждам мускулестите му, загорели ръце и се опитвам веднъж завинаги да разбера какви са татуировките по тях, но както обикновено те са скрити под ръкавите на тениската му. Малко по — рано зърнах част от тази от дясната му страна, когато той се протегна, за да завърже връзките на обувката си. Мисля, че е някакво дърво. Не мога да твърдя със сигурност какво представлява тази на ръката му откъм мен, но има пера. Всички татуировки, които съм виждала досега, са безцветни.
— Любопитно ли ти е? — казва той и аз трепвам. Не мислех, че ме видя да ги разучавам.
— Предполагам.
— Да, всъщност много ми е любопитно. —
Андрю се надига в седалката и издърпва ръкава на лявата си ръка над татуировката. Разкрива птица феникс с дълга разперена опашка и красиви пера, която стига само на два сантиметра от мястото, където свършва ръкавът. Обаче останалата част на тялото й е като скелет, което й предава „по — мъжествен" вид.
— Направо е страхотна.
— Благодаря. Тази я имам от една година — казва той и смъква ръкава си. — А тази — извърта се и издърпва другия ръкав (първо забелязвам ясно очерталите се мускули под тениската) — е моето чепато дърво с хралупа — падам си по зловещо изглеждащи дървета... Обаче ако се вгледаш по — отблизо — навеждам се по — близо и се взирам там, където сочи пръстът му върху ствола на дървото, — това е моят шевролет камаро, модел 1969. Всъщност колата е на баща ми, но тъй като той умира, предполагам, че ще трябва да я задържа.
Извръща глава и гледа пред себе си.
Ето го пак мъничкото пламъче, изразяващо мъка, което той старателно криеше преди, когато говореше за баща си. Мъчно му е много повече, отколкото показва, и това ми къса сърцето. Не мога да си представя майка ми или баща ми на смъртно легло, а аз да седя в автобус на Грейхаунд и да пътувам, за да ги видя за последен път. Гледам го внимателно отстрани и наистина ми се иска да кажа нещо, за да го успокоя, но не мисля, че ще мога. По някаква причина чувствам, че не бива да се меся или поне да не засягам тази тема.