— Имам още две други — продължава той и отново ме поглежда, като пак отпуска глава върху облегалката. — Една малка тук — обръща дясната си китка, за да ми покаже обикновена, черна звезда по средата. Изненадана съм, че не съм я забелязала по — рано — и една голяма отляво на ребрата.
— Тя каква е? Колко е голяма?
Искрящите му зелени очи проблясват и той топло се усмихва, като надига глава, за да ме види.
— Доста е голяма.
Виждам ръцете му да се раздвижват, като че ли се кани да повдигне тениската, но се отказва.
— Това е само една жена. Не е нещо, заради което си заслужава да се разголвам в автобус.
Сега пък ми се иска повече от всякога да видя как изглежда, тъкмо защото не иска да ми я покаже.
— Жена, която познаваш? — питам.
Продължавам да го оглеждам от тук от там с мисълта, че може да промени решението си и да повдигне тениската, но той така и не го прави.
Клати глава.
— А, ами, нищо подобно. Това е Евридика*.
[* Евридика — любимата на Орфей. — Б.р.]
Махва с ръка като да покаже, че не са нужни повече обяснения.
Името ми звучи като нещо древно, може би гръцко, и е смътно познато, но не мога да се сетя.
Кимам.
— Боли ли?
Той се усмихва.
— Малко. Всъщност боли най — много върху ребрата, там наистина боли.
— Викаше ли? — питам аз и се усмихвам.
Той се засмива.
— Не, не виках, но можеше и да викам, ако бях решил да е съвсем малко по — голяма. Отне общо около шестнайсет часа.
Премигвам изумена.
— Ау, седял си там цели шестнайсет часа?
След като водихме толкова подробен разговор за тази татуировка, не можах да разбера защо просто не ми я покаже. Може пък да не изглежда толкова страхотно и художникът да е оплескал работата.
— Не наведнъж — отвръща той. — Направихме ги в продължение на няколко дена. Бих те попитал дали имаш някакви татуировки, но нещо ми подсказва, че нямаш — казва Андрю и многозначително се усмихва.
— И ще се окажеш прав — отвръщам и леко се изчервявам. — Не че изобщо не съм мислила да си направя — вдигам едната си китка и я обхващам с палеца и средния си пръст. — Мислех да си сложа нещо тук, например надпис „свобода" или нето на латински, но очевидно не съм се замисляла за това много сериозно.
Усмихвам се и леко изпъшквам от смущение. Това, че разговарям за татуировки с мъж, който явно знае за тях много повече от мен, може да се окаже малко опасно.
Когато се каня да сложа ръката си обратно върху облегалката, пръстите на Андрю се сключват около нея. Това ме изумява за миг и дори по тялото ми преминава странна тръпка, но тя бързо отминава, когато той започва небрежно да говори:
— Татуировка върху китката на момиче може да стои много елегантно и женствено — прокарва върха на пръста си от вътрешната страна на китката ми, за да покаже, къде трябва да бъде. Леко потрепервам. — Нещо на латински е много хитро, ето точно тук ще изглежда много хубаво — след това внимателно пуска ръката ми върху облегалката. — Очаквах да кажеш, че никога не би си направила татуировка — казва през смях, вдига крак и подпира прасеца си върху коляното; преплита пръсти и се изтяга по — удобно върху седалката.
Започва бързо да се стъмва. Слънцето едва — едва наднича над пейзажа и облива всичко в бледо оранжево, розово и червено.
— Предполагам, че не съм предвидим човек — казвам аз и му се усмихвам.
— Да, мисля, че не си — отвръща той също усмихнат, а после гледа замислен пред себе си.
На следващия ден Андрю ме събужда някъде след два следобед на автогарата в Шайен, Уайоминг. Усещам пръстите му да ме ръгат в ребрата.
— Пристигнахме — казва той, а аз отварям най — после очи и повдигам главата си от прозореца.
Знам, че дъхът ми е ужасен, защото устата ми е пресъхнала, и извръщам глава от него, когато се прозявам.
Автобусът изскърцва със спирачките и спира на автогарата и както винаги пътниците се измъкват от седалките и започват да свалят чантите и саковете си от багажника над главите им. Продължавам да седя на мястото си, чувствам се малко паникьосана и гледам внимателно към Андрю. Буквално усещам как е на път да ме връхлети лек пристъп на страх. Знаех, че това време ще настъпи, че Андрю ще си тръгне и аз ще бъда отново сама, но не очаквах, че ще се почувствам като уплашено момиченце, оставено съвсем само на този свят, без някой, който да се грижи за него.