Малта му! Мамка му! Мамка му!
Дори не мога да повярвам, че си позволих да стигна дотам, че да ми е приятно с него, а в резултат вече да не мога да пренебрегвам страха. Страхувам се да съм сама.
— Идваш ли? — пита той, поглежда ме, застанат прав на пътеката, и ми подава ръка.
Усмихва ми се мило, оставил настрана всякакви остроумни забележки и шегички за моя сметка, защото в края на краищата с него се виждаме за последен път. Не сме любовници или нещо също толкова откачено, но става нещо странно, когато прекараш няколко дена в автобус с непознат, опознал си го и компанията му ти е била приятна. А когато той не е много по — различен от теб и двамата го съзнавате, без обаче да си кажете защо ви е обзела тъга, това прави неизбежната раздяла още по — трудна.
Обаче аз не мога да му го кажа. Глупаво е. Сама се поставих в такова положение и имам намерение да го преодолея, независимо къде по света ще ме отведе това.
Отвръщам на усмивката му и слагам ръката си в неговата. И през целия път по пътеката между редовете той върви пред мен и продължава предпазливо да държи пръстите ми в ръката си. А аз усещам топлина от докосването му, вкопчвам се мислено в нея, колкото е възможно по — дълго, може би за да бъда по — самоуверена, когато отново остана сама.
— Е, Камрин... — поглежда ме така, като че ли иска да си спомни фамилното ми име.
— Бенет — отвръщам с усмивка и отстъпвам от правилото си.
— Е, Камрин Бенет, за мен беше удоволствие да се запозная с теб по пътя за никъде — той нагласява презрамката на сака върху рамото си, а после бръква с две ръце в джобовете на дънките. Мускулите на ръцете му се втвърдяват. — Надявам се да намериш това, което търсиш.
Опитвам се да се усмихна и успявам, но знам, че излезе нещо средно между усмивка и мръщене.
Нагласявам презрамката на чантичката си на едното рамо и ремъка на сака на другото, а след това провисвам ръце.
— На мен също ми беше приятно да се запозная с теб, Андрю Париш — казвам аз, макар че не ми се иска да го кажа. Искам той да продължи да пътува с мен още малко по — нататък. — Направи ми една услуга, ако нямаш нищо против.
Предизвиквам любопитството му и той леко извива брадичка на една страна.
— Добре. Каква услуга? Сексуална ли е?
Трапчинките му стават по — дълбоки, когато се появява дяволски красивата му усмивка.
И аз се усмихвам за миг и поглеждам надолу, защото силно се изчервявам, но после това преминава, защото молбата наистина не е лесно изпълнима. Изражението ми става по — меко и аз го поглеждам с искрено съчувствие.
— Ако баща ти не е вече жив — започвам и неговото изражение веднага се променя, — поплачи си, става ли? Едно от най — лошите усещания на света е да не можеш да заплачеш и след време то. кара нещата да стават още по — мрачни.
Той се вглежда продължително в мен, без да каже нищо, а после кимва и дълбоко в очите му забелязвам малка усмивка на благодарност. Протягам ръка за довиждане и той прави същото, но задържа ръката ми миг повече от обичайното, а после ме придърпва към себе си и ме прегръща. Аз също силно го прегръщам и ми се иска да му кажа, че съм уплашена, че ме оставя сама, но знам, че не мога.
— Стегни се, Камрин! — Той се отдръпва, кима ми за последен път с тази усмивка, която толкова бързо започнах да харесвам, отдалечава се и излиза от автогарата. Аз оставам на мястото си като че ли цяла вечност, неспособна да помръдна. Виждам го как се качва в едно такси и продължавам да наблюдавам, докато таксито се отдалечава и изчезва от погледа ми.
Отново съм сама. На повече от хиляда мили от дома. Нямам посока, нямам причина, нямам друга цел, освен да намеря себе си по време на това пътуване. Никога не съм си представяла, че ще се реша да го започна. И ме е страх. Обаче трябва да го направя. Трябва, защото имам нужда от това време да бъда сама, далеч от всичко там, у дома, което в крайна сметка ме доведе тук.
Най — накрая отново се съвземам и се отдалечавам от високите витрини, за да си намеря място. Има четири часа престой, преди да се кача на следващия автобус за Айдахо, така че ще трябва да се възползвам от свободното време.
Първо се отправям към автоматите. Пускам пари в процепа и възнамерявам да натисна Е4, за да получа шоколад с овесени ядки... най — близкото до нещо здравословно в целия автомат, но после пръстът ми прави обратен завой и натиска Д4. На дъното се появя вафла, пълна с много захар и шоколад, от която ужасно се пълнее. Вземам щастлива вредната храна и отивам при автомата за сода, като подминавам този преди него, в който има бутилирана вода и сокове, и си вземам газирано питие, развалящо зъбите и надуващо стомаха.