Андрю щеше да се почувства много горд.
— Дяволите да те вземат! Престани да мислиш за Андрю! — Вземам нездравословната си храна, намирам свободно място и започвам да чакам.
Четиричасовият престой се проточва до шест часа. По озвучителната уредба съобщават, че моят автобус се бави поради техническа повреда. Из автогарата се понасят възгласи на разочарование.
Страхотно. Направо страхотно. Задържана съм на една автогара по средата на нищото и не бих могла да изкарам тук цялата нощ, опитвайки се да поспя, свита като зародиш, върху твърдата пластмасова седалка, която не е удобна дори за седене.
Или просто бих могла да продължа и да си купя билет за автобус за някъде другаде.
— Точно така. Проблемът е решен!
Ще ми се да се бях сетила за това по — рано и да си спестя шестте часа, които вече пропилях тук. Вероятно се бях заблудила от мисълта, че действително трябва да измина целия път до шибаното Айдахо, само защото вече съм платила билета дотам.
Грабвам сака и чантичката си от съседната седалка, нарамвам ги, докато си проправям път из автогарата, като минавам покрай недоволните пътници, които очевидно нямат избор като мен, и се отправям към гишето за билети.
— Затваряме, госпожице — казва служителката отсреща.
— Почакайте, моля ви — казвам аз и слагам отчаяна ръце върху бюрото. — Трябва да взема билет за някъде другаде. Моля ви, ще ми направите огромна услуга!
Възрастната жена с червеникава, остра коса сбърчва нос и като че ли дъвче вътрешната страна на бузата си. Въздъхва и натиска няколко пъти клавиатурата на компютъра си.
— О, благодаря ви! — викам аз. — Страхотна сте! Благодаря!
Тя вдига с недоумение очи.
Слагам чантичката си върху бюрото и трескаво започвам да търся малкия си портфейл.
— За къде пътувате? — пита тя.
О, страхотно, пак този въпрос за милион долара. Оглеждам бюрото за някакви други „знаци" като онези печени картофи на автогарата в Северна Каролина, но не виждам нищо, което да привлече вниманието ми.
Възрастната жена започва вече да губи търпение и това ме кара да мисля още по — припряно, за да взема решение.
— Госпожице? — пита тя и тежко въздъхва. Поглежда към часовника на стената. — Работното ми време свърши още преди петнадесет минути. Наистина искам да се прибера навреме за вечеря.
— Да, съжалявам — вадя кредитната си карта от портфейла и й я подавам. — Тексас — казвам първоначално само пробно, но после чувствам, че ми звучи съвсем приемливо. — Да, където и да е в Тексас, ще бъде чудесно.
Жената в почуда повдига рошавите си, червеникави вежди.
— Не знаете къде отивате, така ли?
Кимам енергично.
— Ами да. Искам просто да кажа, че ще взема всеки автобус за Тексас,който потегля най — рано — усмихвам й се с надеждата, че тя ще повярва на тези глупости и няма да види в тях нещо подозрително. — Стоя тук цели шест часа. Надявам се да ме разбирате.
Тя гледа дълго право в мен и това ме кара да се разтреперя, но после взема кредитната ми карта и отново започва да трака по клавиатурата.
— Следващият автобус за Тексас заминава след един час.
— Страхотно! Него ще взема! — казвам аз, преди тя да има възможност да ми каже за къде точно в Тексас.
Това няма значение. А и тя толкова бърза да се прибере вкъщи, че и за нея няма значение. След като мен не ме е грижа, нея още пък по — малко. Получавам съвсем новия си билет, пъхвам го в чантичката си редом със стария, а гишето се затваря зад мен в 9:05 вечерта и аз усещам леко облекчение. Връщам се обратно на мястото си, бъркам в чантичката за мобифона си и го изваждам, за да проверя дата съм пропусната някакво обаждане или съобщение. Майка ми се беше обаждала два пъти и на двата пъти беше оставила съобщение в гласовата поща, но пак нямаше обаждане от Натали.
— Къде си, дете? — пита майка ми от другия кран на линията, когато й се обаждам. — Опитах се да позвъня на Натали, за да разбера дали не си останала при нея, но не мога да се свържа. Добре ли си?
— Да, мамо, добре съм — ходя напред — назад пред стола с мобифона, долепен до дясното ми ухо. — Реших да отида да видя приятелката си Ана във Вирджиния. Ще остана тук известно време заедно с нея, но съм добре.
— Ама Камрин, какво ще стане с работата ти? — усещам, че е разочарована,особено след като нейната приятелка ми даде възможност и ме взе на работа. — Мат каза, че си работила една седмица и после нито си се появявала, нито си се обаждала.
— Знам, мамо, и наистина съжалявам, но тази работа просто не беше за мен.