— Да, обаче най — малкото, което би могла да направиш, е да проявиш любезност и да й кажеш... да дадеш двуседмично предизвестие или нещо подобно, Камрин.
Чувствам се ужасно от постъпката си и обикновено не бих направила нещо толкова безразсъдно, но за нещастие ситуацията го наложи.
— Права си — съгласявам се, — и когато се върна, лично ще се обадя на госпожа Филипс и ще и се извиня.
— Ама това не е типично за теб — казва тя и аз започвам да се тревожа, че се приближава твърде много до причините, които наистина са ме накарали да замина, както и до отказа ми да отида с нея. — А и да тръгнеш ей така за Вирджиния, без да ми се обадиш или поне да оставиш бележка. Сигурна ли си че си добре?
— Да, добре съм. Престани да се безпокоиш, моля те. Скоро пак ще ти се обадя, но сега трябва да тръгвам.
На нея не и се иска да прекъснем разтвора. Усещам го по това как въздъхва тежко по телефона, но се примирява.
— Добре, бъди внимателна, обичам те.
— И аз те обичам, мамо.
Проверявам още веднъж мобифона си с надеждата Натали да ми е изпратила съобщение, но не го намирам. Връщам се назад няколко дена, макар да знам много добре, че ако имаше някакви непрочетени съобщения, щеше да има малко червено кръгче на иконката, което да ми подскаже.
Преустановявам прегледа на съобщенията, без да си давам сметка, че докато го правя, се появява името на Иън и сърцето ми замръзва в гърдите. Спирам точно там и прекарвам палец върху името му, за да прочета разговорите ни, малко преди той да умре, но не мога.
Пъхвам ядосана мобифона обратно в чантичката.
Единадесет
Сега се сещам за друга причина, заради която не обичам сода: кара ме да ходя по малка нужда. Мисълта да стоя затворена в този автобус само с една мъничка като кибритена кутийка тоалетна в дъното, ме отправя директно към тоалетните на автогарата. По пътя хвърлям наполовина изпитата сода в кофата за боклук.
Подминавам първите три кабини, защото са отвратителни. Затварям се в четвъртата и окачвам чантичката и сака си на куката върху боядисаната в синьо врата. Разстилам солиден пласт тоалетна хартия върху седалката, за да не прихвана нещо, бързо си свършвам работата и сега идва стратегическата част. С един крак, подпрян върху тоалетната седалка, за да попреча да се задейства автоматично пускането на водата заради сензора, закопчавам копчето на дънките си, вземам багажа си от куката и после отварям вратата, всичкото това все с подпрян неудобно крак назад. После бързо изскачам навън, миг преди да бликне водата.
Виновни са „Ловци на митове"*. Чувствах се покрусена в продължение на месеци след епизода, в който показваха как тоалетната чиния те пръска с невидими микроби, когато потече водата.
[* „Ловци на митове" — американско телевизионно шоу от 2003 г., в което екип от специалисти тества митове от американски и чужд фолклор — Б.р.] Флуоресцентните лампи в тоалетната са по — мижави от тези в чакалнята. Една мъждука точно над мен. В ъгъла два паяка са се сгушили зад паяжини с оплетени в тях мъртви насекоми. Тук смърди. Заставам пред едно огледало и търся сухо място на плота да си оставя чантите, след което си измивам ръцете. Страхотно, няма книжни салфетки. Единственият начин да си изсуша ръцете е чрез отвратителната духалка на стената, която всъщност никога нищо не изсушава, а само разпръсква водата наоколо. Започвам да си трия ръцете една в друга, но без да искам, натискам голямото сребристо копче на сешоара за ръце и той ревва. Премигвам. Мразя този звук.
Докато се преструвам, че си суша ръцете (защото знам, че накрая така и така ще си ги избърша в дънките), забелязвам в огледалата движеща се зад мен сянка. Обръщам се и в същото време духалката се изключва. В тоалетната отново се възцарява тишина.
На входа на тоалетната стои мъж и ме гледа.
Сърцето ми подскача, а гърлото ми пресъхва.
— Това е дамската тоалетна.
Поглеждам към багажа си на плота. Имам ли оръжие? Ами, да, сложих там един нож, въпреки че от него едва ли ще имам полза, след като е на няколко крачки от мен в затворения с цип сак.
— Съжалявам, помислих, че е мъжката тоалетна.
Добре, приемам извинението, а сега, ако обичаш, разкарай се от тук.
Мъжът, обут в мръсни, стари маратонки и избелели дънки със следи от боя по крачолите, продължава да стои там. Това не е добре. Ако наистина по случайност беше дошъл тук, щеше да изглежда по — притеснен и вече щеше да се е обърнал и да си е отишъл.
Отивам при багажа си върху плота и забелязвам с крайчеца на окото, че той прави няколко крачки към мен.