— Аз... не исках да ви изплаша — казва той.
Отварям сака и бъркам вътре за ножа, като същевременно се опитвам да не го изпускам от очи.
— Видях ви в автобуса — казва той и продължава да се приближава. — Името ми е Робърт.
Извръщам глава, за да съм с лице срещу него.
— Вижте, вие не би трябвало да сте тук. Това не е най — подходящото място за разговори и ви предлагам да си вървите. Веднага.
Най — после напипвам очертанията на ножа и го сграбчвам, като продължавам да крия ръката си в сака. Пръстите ми притискат тънкия метал, за да освободят острието от дръжката.
Мъжът спира на около два метра от мен и се усмихва. Черната му коса е мазна и сресана назад. Да, сега си го спомням, беше при всяка смяна на автобус с мен още от Тенеси.
— О, господи, през цялото време ли ме е наблюдавал?
Изваждам ножа от сака и го стискам в юмрука си, готова да го използвам, като му давам да разбере, че няма да се колебая.
Той само се усмихва. Това също ме плаши.
Сърцето ми се блъска в ребрата.
— Веднага се махай — казвам и скърцам със зъби. — Кълна се, че ще те разпоря като прасе.
— Няма да те нараня — казва той и зловещо се усмихва — Ще ти платя. доста. ако просто ми духаш. Това е всичко, което искам. Ще си тръгнеш от тоалетната с петстотин долара по — богата, а аз ще разкарам този образ от главата си. И двамата ще спечелим по нещо от това.
Започвам да пищя колкото ми глас държи, когато изведнъж забелязвам друга тъмна сянка. Андрю връхлита върху мъжа и отхвърля тялото му на цели две крачки върху дългия плот. Гърбът му се удря в едно от огледалата. То изпращява и наоколо се посипва дъжд от стъкла. Отскачам назад и пищя, опряла гръб в сешоара за ръце и той се задейства. В същото време изпускам ножа. Виждам го на пода, но съм твърде уплашена, за да се помръдна точно в този момент и да го вдигна.
От това, което е останало от огледалото, се стичат капки кръв, когато Андрю хваща мъжа за яката на ризата и го смъква от плота. Дръпва назад другата си ръка и забива юмрук в лицето му. Чувам ужасно пращене. И кръвта руква от носа му. Андрю продължава да го засипва с удари, докато човекът не може повече да държи главата си изправена и тя започва да подскача и да се клати като пияна на раменете му. Обаче Андрю не спира до тук, сграбчва с две ръце мъжа за раменете и два пъти здраво блъсва гърба му в покритата с плочки стена.
Онзи изгубва съзнание.
Андрю го пуска и тялото на мъжа рухва на пода. Чувам как главата му се удря в плочите. Андрю продължава да стои надвесен над него. Може би чака да види дали той ще се изправи, но в позата му има нещо смущаващо необуздано, докато се взира побеснял в изпадналия в безсъзнание мъж.
Едва си поемам дъх и успявам да кажа:
— Андрю? Добре ли си?
Той сякаш се опомня и рязко извръща глава към мен.
— Какво?
Разтърсва глава и присвива недоумяващ очи. Приближава се.
— Дали съм добре? Що за въпрос е това? — сграбчва ме за раменете и се взира в мен. — А ти добре ли си?
Опитвам се да погледна встрани, защото не мога да издържа на втрещения му поглед, но главата му следва моята и той ме разтърсва, за да ме накара да го погледна.
— Ами, да... добре съм — казвам накрая. — Благодарение на теб.
Андрю ме придръпва към твърдите си като камък гърди и ме прегръща толкова силно, че направо ще ме умори.
— Трябва да повикаме ченгетата — казва той и се отдръпва.
Кимам, а той ме хваща за ръка и ме повлича навън от тоалетната по слабо осветения коридор.
Докато ченгетата дойдат, мъжът е изчезнал.
С Андрю се съгласяваме, че вероятно се е измъкнал веднага, след като излязохме. Ще трябва да се е изнизал зад гърбовете ни, докато Андрю говореше по телефона. Описахме мъжа на ченгетата и им разказахме какво се беше случило. Ченгетата похвалиха малко разсеяно Андрю, че се е намесил, но той като че ли искаше колкото може по — скоро да приключи разговора с тях.
Новият ми автобус за Тексас беше заминал преди десет минути и аз отново останах закотвена в Уайоминг.
— Мислех, че отиваш в Айдахо? — рече Андрю.
Бях се изпуснала да кажа, че „автобусът за Тексас" току — що замина без мен.
Прехапвам леко долната си устна и кръстосвам крак върху крак. Седим близо до входните стъклени врати на автогарата и наблюдаваме как пътниците влизат и излизат през тях.
— Ами сега пък ще пътувам за Тексас — е единственото, което казвам, макар да разбирам, че съм „хваната" и имам чувството, че много скоро ще трябва да кажа част от истината. — Мислех, че замина с такси? — питам аз, като се опитвам да отклоня темата.