— Няма да се върна в Северна Каролина.
Андрю скача от стола и застава пред мен.
— Добре, тогава идвам с теб.
Премигвам под втренчения му поглед, безупречно оформените му скули са още по изпъкнали от този ъгъл и от това изражението на лицето му става още по — напрегнато. Усещам в стомаха ми да пропълзяват тръпки.
— Това е безумно — казвам през смях, но знам, че той е сериозен и после добавям с още по — голяма безцеремонност: — Ами баща ти?
Той стиска зъби и напрегнатият му поглед става малко отнесен.
Опитва се да извърне очи, но някаква мисъл го дръпва обратно.
— Тогава ела с мен.
— Какво? Няма начин.
Сега ме гледа повече с надежда, отколкото решително. Отново сяда до мен на пластмасовата синя седалка.
— Ще продължим да стоим точно тук до сутринта — продължава Андрю, — защото със сигурност няма да тръгнеш с някакъв странен човек от автогарата по тъмно. Така ли е?
Дръпва брадичката си по — далеч от мен и ме поглежда изпитателно.
— Не, няма да тръгна — отвръщам аз, въпреки, че наистина чувствам, че мога да му имам доверие.
Той ме спаси от изнасилване, за бога! И нищо в него не предизвиква у мен същите страхове, които имах, когато Деймън направи почти същото. Не, Деймън имаше нещо по — застрашително в очите, когато ме гледаше в онази нощ на покрива. В очите на Андрю виждам само загриженост.
Но въпреки това няма да тръгна с него просто ей така.
— Добър отговор — казва той, явно доволен, че съм толкова „умна", колкото се е надявал.
— Ще чакаме до разсъмване и за да те накарам да се поуспокоиш, ще взема такси, което да ни закара до болницата, вместо да очаквам, че ще се качиш в колата ми.
Кимам, доволна, че се е сетил за това. Не бих казала, че си давам напълно сметка за тази част. Искам да кажа, че вече му имам достатъчно доверие, но сякаш той иска да е сигурен, че му нямам, като че ли ми дава урок по безмълвен, заобиколен начин.
Срам ме е да призная, че изобщо трябва „да ме учи" на тези неща.
— А после от болницата ще хванем такси обратно дотук и накъдето и да тръгнеш, аз ще дойда с теб — подава ми ръка. — Разбрахме ли се?
За момент се замислям объркана, но същевременно напълно очарована от него. Кимам отначало с нежелание, а после отново, но по — уверено.
— Разбрахме се — казвам и слагам ръката си в неговата.
Честно казано, не съм сигурна, че съм напълно съгласна.
Защо изобщо прави това? Няма ли си свой живот някъде другаде? Със сигурност не се чувства така нещастен у дома си като мен.
— Това е откачено! Кой е този човек? —
Седим един до друг в продължение на няколко часа на автогарата и не разговаряме за нищо важно, но въпреки това ми е приятна всяка секунда от разговора ни. За това как съм се предала и съм пила сода и тъкмо заради тази моя грешка със содата съм се оказала в тоалетната с онзи мъж. Той се смее, че просто имам слаб пикочен мехур. Говорим си тихо за пътниците, които идват и си отиват, за тези, които изглеждат странно, и онези, които приличат на мъртъвци, защото като че ли са пътували с автобус през цялата седмица и не са могли да се наспят. Поговорихме още малко и за класическия рок, но всеки си остава на същото мнение, както по време на спора, който водихме в автобуса.
Той направо щеше да умре, когато казах, че по всяко време бих предпочела да слушам Пинк пред Ролинг Стоунс. Мисля, че направо го нараних. Слага голямата си ръка на сърцето и отмята назад глава, напълно сломен. Беше много драматично. И смешно. Опитах се да не се засмея, но ми беше трудно, когато забелязах, че зад прекалено строгото си изражение и той се усмихва.
И точно когато слънцето изгря и се канехме да тръгваме с таксито, аз спрях за момент да го погледна. Лек ветрец разроши модерната прическа на кестенявата му коса. Той наклони на една страна глава, усмихна ми се и ми махна да вляза в таксито.
— Идваш нали?
Аз се усмихнах топло и кимнах.
— Разбира се — поех ръката му и се вмъкнах на задната седалка до него. Осъзнах, когато го погледнах, че не бях се усмихвала и не бях се смяла така от времето преди Иън да умре. Дори Натали не можеше да изкара някаква истинска емоция от мен, а тя упорито се опитваше. Направи какво ли не, за да ми помогне да изляза от депресията, но нищо не можеше изобщо да се сравнява с това, което Андрю успя да стори за толкова кратко време и без дори да се опитва.
Дванадесет
Гърлото ми се свива, когато влизаме в болницата, като че ли отнякъде се появи черна стена и ме погълна. Спирам за секунда на входа и стоя там с тежко отпуснати ръце. В този миг чувствам ръката на Камрин да докосва китката ми.