Поглеждам я. Тя се усмихва така топло, че малко се разтапям. Русата й коса е събрана в разрошена плитка, отметната на една страна, и се спуска свободно над дясното й рамо. Няколко тънки кичура, останали нехванати от ластичната лента, лежат свободно отстрани на лицето. Изпитвам внезапно желание да протегна ръка и да ги отметна леко с пръст, но не го правя. Не мога да сторя такава глупост. Трябва да се освободя от това привличане. Но тя е различна от другите момичета и мисля, че тъкмо затова ми е толкова трудно да го направя. Точно сега не ми е нужно.
— Ще се оправиш — казва тя.
Ръката й се смъква от китката ми, когато забелязва, че я гледам. Леко й се усмихвам.
Минаваме през фоайето до асансьора и се качваме на третия стаж. С всяка стъпка изпитвам желание да се обърна обратно и да напусна това място. Баща ми не иска да издавам емоции, когато отида там, а точно в този момент съм на път да го сторя. Може би трябва да изляза навън и да ударя няколко дървета, за да се освободя от тях.
Спираме в чакалнята, където няколко души седят около маса със списания за четене.
— Ще те почакам тук — казва Камрин и аз гледам право в нея.
— Защо не дойдеш с мен? — наистина искам да го направи, не знам защо. Камрин започва да клати глава, за да ми покаже, че не желае.
— Аз... аз не мога да вляза там — казва тя и се вижда, че се чувства неловко. — Наистина, аз. просто не мисля, че е редно.
Протягам ръка, внимателно свалям чантичката й от рамото и я задържам в своята. Лека е, но тя изглежда е смутена от това.
— Всичко е наред — казвам. — Искам да дойдеш с мен.
— Защо казвам това? —
Тя се заглежда в пода, а после внимателно оглежда чакалнята, преди сините й очи отново да се спрат на мен.
— Добре — казва Камрин и леко кимва.
Чувствам, че се усмихвам и инстинктивно я хващам за ръката. Тя не се дръпва.
Не е нужно да казвам, че се чувствам спокоен с нея, и имам усещането, че тя се радва да ми помогне. Очевидно разбира колко трудно е нещо такова за когото и да било.
Вървим, хванати за ръце, към стаята на баща ми.
Тя стиска моята веднъж и ме поглежда, сякаш за да ме окуражи. После отварям вратата на болничната стая. Една медицинска сестра вдига очи, когато влизаме.
— Аз съм син на господин Париш.
Тя кима със сериозен вид и продължава да донагласява апаратите и тръбичките, прикачени към баща ми. Стаята е типично, скучно стерилно място, с ярко бели стени и покрит с плочи под, така излъскани, че светлините от тавана се отразяват в тях. Чувам непрекъснатото пиукаме от монитора, отчитащ сърдечния ритъм до леглото на баща ми.
Всъщност още не съм го погледнал. Усещам, че се вглеждам във всичко друго в стаята, но не и в него.
Пръстите на Камрин стискат моите.
— Как е той? — питам, но знам, че въпросът ми е глупав. — Той умира, ето как се чувства. — Просто не мога да кажа нищо друго.
Сестрата ме поглежда равнодушно.
— Ту идва, ту губи съзнание, както вероятно вече ви е известно.
— Не, всъщност не ми е известно.
— И не е имало никаква промяна, нито добра, нито лоша.
Нагласява една интравенозна система, която се спуска от горната част на сбръчканата му ръка. После заобикаля леглото, взема един бележник от страничната масичка и го слага под мишницата си.
— Някой друг идвал ли е? — питам аз.
Сестрата кима утвърдително.
— През последните няколко дена от семейството непрекъснато го посещават. Някои си тръгнаха преди час, но очаквам пак да се върнат.
Предполагам, че са по — големият ми брат Ейдън и жена му, Мишел. А и по — малкият ми брат, Ашър.
Сестрата се изнизва от стаята.
Камрин ме поглежда и стисва още по — силно ръката ми. Очите й внимателно се усмихват.
— Ще ида да седна ето там и ще те оставя да се видиш с баща си, става ли?
Кимам, макар че всичко, което тя казва, минава през главата ми като мимолетен спомен. Пръстите й бавно пускат моите и тя сяда до стената в един празен пластмасов стол. Поемам дълбоко въздух и облизвам пресъхналите си устни.
Лицето му е подуто. От ноздрите му се спускат тръбички, които го захранват с кислород. Изненадан съм, че още не е на изкуствено дишане, но това не ме обнадеждава много. Наистина не много. Знам, че няма да се почувства по — добре, вече е установено. Това, което е останало от косата му, е обръснато. Говореше се да се опитат да го оперират, но след като баща ми разбра, че това, разбира се, няма да го спаси, се развика:
— Няма да ми режете шибаната глава! Искате да пръсна хиляди долари, за да можете вие, момчета, да накарате тези нафукани доктори да ми отворят проклетия череп ли? Мамка му, момче! — (Беше говорил изрично на Ейдън.) — Ти не си никакъв мъж!