Братята ми и аз бяхме готови да направим всичко, за да го спасим, но тайно от нас той беше подписал някакво „споразумение", че когато нещата се влошат, никой да няма право да взема тези решения вместо него.
Майка ми уведоми болницата за желанието му дни преди операцията да бъде извършена и им представи юридически оформените документи. Ние бяхме много натъжени, но майка ми е умна и грижовна жена и никой от нас не й се ядоса за това, което беше направила.
Приближавам се по — близо и го оглеждам целия. Ръката ми очевидно разсъждава по свой начин — преди да се усетя се плъзга нагоре до неговата и я хваща. Дори това ми се струва странно. Като че ли не би трябвало да го правя. Ако беше някой друг, не бих имал проблем да държа ръката му. Обаче това беше моят баща и се чувствам така, сякаш правя нещо, което не би трябвало да правя. Просто чувам гласа му в главата си:
— Недей да хващаш ръката на друг човек, момче. Какво по дяволите става с теб?
Внезапно очите на баща ми се отварят и аз инстинктивно отдръпвам ръката си от неговата. — Ти ли си, Андрю?
Кимам и продължавам да го гледам.
— Къде е Линда?
— Кой?
Къде е тя? която седя, без да се помръдва,
— Линда — отговаря той и очите му като че ли не могат да решат дали да продължават да стоя отворени. — Жена ми, Линда. Къде е тя?
Преглъщам труд
Отново се обръщам към баща ми:
— Татко, ти и Линда се разведохте миналата година, не помниш ли?
Бледите му очи са като изцъклени от влагата в тях. Това не са сълзи. Просто влага. За миг изглежда като замаян. Премлясква с устни и ги облизва с пресъхналия си език.
— Искаш ли малко вода? — питам аз и се протягам към продълговатата сгъваема масичка на колела, която е отдръпната от леглото му.
На нея има бледорозова кана за вода редом с голяма чаша от дебела пластмаса с капак отгоре и подаваща се по средата сламка.
Баща ми поклаща отрицателно глава.
— Оправи ли госпожица Нина? — пита той.
Отново кимам.
— Да, изглежда страхотно с новата боя и лайстни.
— Добре, добре — казва той и също кима едва — едва с глава.
Започвам да се чувствам неловко и си давам сметка, че това личи от лицето и позата ми. Просто не знам какво да кажа и дали трябва да се опитам да го накарам да пийне малко вода, или пък трябва просто да седна и да чакам да се върне Ейдън, или Ашър. Предпочитам те да го направят вместо мен. Не ме бива за такива неща.
— Какво е това хубаво създание? — пита той и гледа към стената.
Чудя се как изобщо е забелязал Камрин чак там, но после виждам, че той гледа към нея през високото огледало от другата му страна, което отразява тази част на стаята. Камрин като че ли замръзва на мястото си, но нейната хубава усмивка озарява лицето й. Вдига ръка и му маха за поздрав чрез огледалото.
Въпреки подутия му череп забелязвам по устните на баща ми да заиграва усмивка.
— Това твоята Евридика ли е? — пита той и аз оставам като гръмнат с широко отворени очи.
Надявам се Камрин, да не е чула това, но не виждам как не би могла да го чуе. Баща ми повдига едва — едва ръка и дава знак на Камрин.
Тя става и се приближава, за да застане до мен. Усмихва му се толкова сърдечно, че дори аз съм впечатлен. Държи се естествено. Знам, че е нервна и вероятно се чувства по — неудобно от когато и да било в тази стая с този умиращ човек, когото дори не познава, но въпреки това не губи самообладание.
— Здравейте, господин Париш — казва тя. — Аз съм Камрин Бенет, приятелка на Андрю.
Очите му се спират на мен. Познавам този поглед — сравнява отговора й с изражението на лицето ми, опитвайки се да дешифрира значението на думата „приятелка".
И тогава изведнъж баща ми прави нещо, което никога не съм го виждал да прави — протяга ми ръка.
Жестът му ме изумява.
Едва когато забелязвам, че Камрин сърдито ме поглежда, за да му отговоря, излизам от вцепенението и нервно поемам ръката му. Държа я дълго и продължавам да се чувствам неловко, а баща ми притваря очи и се унася отново в сън. Отдръпвам ръката си от неговата и усещам как слабото му стискане престава напълно.
Вратата се отваря и влизат братята ми заедно с жената на Ейдън, Мишел. Отдръпвам се от баща ми тъкмо навреме и повличам Камрин с мен, без да си давам сметка, че отново държа ръката й, докато забелязвам, че Ейдън свежда очи към преплетените ни пръсти.
— Радвам се, че успя да пристигнеш навреме — казва Ейдън, макар и очевидно малко презрително.