— Готова ли си?
Тя хваща ръката ми и се изправя.
— Тръгвате ли вече? — пита Ейдън.
Камрин се усмихва и отговаря преди мен:
— Той ще се върне. Просто ще идем да си вземем нещо за ядене.
Опитва се да предотврати кавгата, преди да е започнала. Поглежда ме, а аз съм съгласен с нея, отивам при Ашър и казвам:
— Звънни ми, ако има някаква промяна.
Той киша, но не казва нищо.
— Довиждане, Андрю — обажда се Мишел. — Радвам се, че пак се видяхме.
— Аз също.
Ашър излиза с нас в коридора.
— Ти няма да се върнеш, нали? — казва той.
Камрин ни оставя и прави няколко крачки надолу по коридора, за да останем сами.
Клатя глава.
— Съжалявам, Ашър. Не мога да понеса това. Просто не мога.
— Знам, брато — той също клати глава. — На татко изобщо не би му пукало, знаеш го. По — скоро би предпочел да те изчукат или да се насвяткаш като тараба, отколкото да се мотаеш около стария му задник в онова легло. Странно е, но той казва истината. После поглежда отново към Камрин.
— Просто приятели, а? Наистина ли! — прошепва Ашър и дяволите се усмихва.
— Да, ние сме просто приятели и затова си затваряй шибаната уста.
Засмива се под мустак и ме потупва по ръката.
— Ще ти се обадя, ако ми потрябваш, става ли?
Кимам в знак на съгласие.
„Ако ми потрябваш", означава, когато татко умре.
Ашър вдига ръка и маха на Камрин.
— Беше ми приятно да се запознаем.
Тя му се усмихва и той изчезва обратно в стаята.
— Наистина мисля, че трябва да останеш тук, Андрю. Убедена съм.
Тръгвам по — бързо по коридора, а тя се старае да не изостава. Пъхам ръце в джобовете. Винаги го правя, когато съм нервен.
— Знам, че вероятно ме мислиш за егоистично копеле, защото си тръгвам, но ти не разбираш.
— Е, добре, кажи ми — отвръща тя, хваща ме под ръка и продължаваме да вървим. — Не мисля, че си егоистичен, мисля, че просто не знаеш как да се справиш с такава мъка.
Тя се опитва да улови погледа ми, но аз не мога да я погледна. Само искам да се махна от смъртната присъда, вградена в тези червени тухли.
Стигаме до асансьора и Камрин млъква, тъй като вътре има други двама души, но веднага след като спираме на приземния етаж и лъскавите метални врати се отварят, отново подхваща темата:
— Андрю. Спри. Моля те!
Чувам гласа й и спирам, а тя ме обръща към себе си. Гледа ме с такова измъчено изражение на лицето, че чак ме заболява сърцето. Дългата руса плитка продължава да виси над дясното й рамо.
— Говори ми — казва по — меко тя след като е привлякла вниманието ми. — Няма нищо лошо в това.
— Все едно аз да кажа, че няма нищо лошо, ако ми кажеш защо Тексас?
Това я жегва.
Тринадесет
Думите му ме накараха да замълча цели пет секунди. Пуснах лакътя му.
— Мисля, че точно сега ситуацията, в която се намираш, е по — важна от моята.
— Така ли? — отвръща той. — И искаш да пътуваш сама с автобус, без да знаеш къде по дяволите отиваш, като се излагаш на опасност. Това не ти се струва важно в момента, така ли?
Изглежда ядосан. Виждам, че е, но до голяма степен, ако не и изцяло, защото баща му горе умира и Андрю не знае как да го остави да си отиде. Съжалявам го, че е бил възпитан да вярва, че не може да показва чувствата, нужни за ситуация като тази, защото биха го накарали да се чувства по — малко мъж.
Аз също не мога да показвам чувства, но не съм била възпитавана по този начин, а бях принудена.
— Ти изобщо плачеш ли? — питам. — За други неща? Плакал ли си някога?
Той ме поглежда с насмешка.
— Разбира се. Всеки плаче, дори големите, корави момчета като мен.
— Добре, посочи ми един път.
Той бързо отговаря:
— Ами... веднъж ме разплака един филм — обаче веднага изглежда смутен и може би съжалява за отговора си.
— Какъв филм?
Избягва да ме погледне в очите. Чувствам, че напрежението между нас намалява въпреки това, което го беше причинило.
— Какво значение има? — пита той.
Усмихвам се и пристъпвам по — близо до него.
— Е, хайде де, кажи ми. Какво, да не би да си мислиш, че ще ти се смея или ще започна да ти викам женчо?
На зачервеното му от смущение лице се появява лека усмивка.
— „Тетрадката" — казва толкова тихо той, че едва го чувам.
— „Тетрадката" ли рече?
— Да! Наистина плаках, докато гледах „Тетрадката".
Обръща ми гръб, а аз напрягам всички сили, за да не се засмея. Изобщо не мисля, че е смешно, задето е плакал, докато е гледал „Тетрадката". Смешна е реакцията му, че си го е признал.