Избухвам в смях. Не можах да издържа. Стана спонтанно.
поглед. вън от не като
Андрю рязко се обръща с ококорени очи и ми хвърля гневен поглед. Възкликвам, когато ме сграбчва, мята ме през рамо и ме носи вън от болницата.
Смея се толкова силно, че чак ми потичат сълзи. Глупави сълзи, не като онези, които спрях да проливам, след като Иън умря
— Свали ме! — блъскам го с юмруци по гърба.
— Каза, че няма да се смееш!
Това ме кара да се смея още по-силно. Задавям се и започвам да издавам такива странни звуци, на каквито не съм и подозирала, че съм способна.
— Моля те, Андрю! Пусни ме долу! — пръстите ми се забиват в гърба му през тениската.
Най — после усещам, че обувките ми докосват бетона. Поглеждам го и наистина преставам да се смея, защото искам той да ми говори. Не мога да му позволя да напусне баща си.
Обаче той заговаря пръв:
— Както вече ти казах, просто не мога да заплача ей така или пък за него. Докосвам леко ръката му.
— Ами недей да плачеш, но поне остани.
— Няма да остана, Камрин — той се взира в очите ми и по начина, по който ме гледа, разбирам, че няма да мога да го накарам да промени решението си. — Оценявам, че се опитваш да ми помогнеш, но това е нещо, за което няма да отстъпя.
Кимам с неохота.
— Може би по някое време на това пътуване, на което ти се съгласи, ще можем да си кажем нещата, които не искаме да споделяме — продължава той и по някакъв причина сърцето ми реагира на гласа му.
Усещам странно туптене между гърдите и ребрата.
На изсеченото като от скулптор лице на Андрю заиграва лъчезарна усмивка, смеят се най — вече безупречно оформените му зелени очи. — Наистина е красавец.
— И така, какво реши? — пита той, скръства ръце и ме гледа изпитателно. — Да ти купя ли билет за самолет за вкъщи, или си готова да се понесеш по пътя за Никъде, може би в Тексас?
— Ти наистина ли искаш да дойдеш с мен?
Просто не мога да повярвам в това и същевременно го искам повече от всичко.
Затаявам дъх и чакам отговора му.
Той се усмихва.
— Да, наистина искам.
Туптенето става абсолютно неравномерно и така широко и продължително се усмихвам, че ми е трудно да се овладея.
— Макар да имам едно — единствено възражение за присъединяването ми — казва той и вдига пръст.
— Какво?
— Да пътуваме с онзи автобус — отвръща той. — Наистина ужасно го мразя. Засмивам се тихо и трябва да се съглася с него.
— Ами тогава как по друг начин можем да пътуваме?
Той многозначително се усмихва.
— Можем да вземем колата. Аз ще карам.
Не се колебая.
— Добре...
— Добре ли? — пита той и спира. — Така значи? Готова си да скочиш в колата с мъж, когото почти не познаваш, и му вярваш, че няма да те изнасили на някоя безлюдна магистрала.
— Мислех, че вече преминахме през това? — Накланям на една страна глава и скръствам ръце. — Ще има ли някаква разлика, ако вече сме се започнали в библиотеката и след това изляза една или две вечери с теб сама в колата ти? — сега накланям глава на другата страна. — Всички започват като непознати, Андрю, но не всяка се среща с непознат, който я спасява от изнасилване и я води при умиращия си баща още същата вечер. Бих казала, че съвсем неотдавна ти вече издържа теста за доверие.
Той започва леко да се усмихва и накърнява сериозността на прочувствените ми думи.
— В такъв случай това пътуване ще е среща, така ли?
— Какво? — избухвам в смях. — Не! Беше просто една аналогия.
Знам, че той го разбира, но трябва да кажа нещо, за да отвлека по някакъв начин вниманието му от факта, че бях започнала да се изчервявам.
— Знаеш какво имам предвид.
Той се усмихва.
— Е, да, знам, но ти наистина ми дължиш „приятелска" вечеря в компанията на една пържола.
Слага с пръсти в кавички думата „приятелска" и продължава да се усмихва.
— Така е. Признавам го.
— Значи се разбрахме — продължава Андрю, хваща ме под ръка и ме води към таксито, което чака близо до паркинга. — Ще вземем колата на баща ми от автогарата, ще се отбием до дома му да вземем някои неща и сме на път. Отваря задната врата на таксито и ме пропуска да вляза, после я затваря, след като се настанява до мен.
Таксито потегля от паркинга.
— О, може би ще трябва да поставя няколко важни условия, преди да го направим.
— Така ли? — обръщам се и го поглеждам с любопитство. — Какви важни условия?
Той поглежда нагоре.
— Ами, условие номер едно: моята кола и моето стерео. Сигурен съм, че не е нужно да се впускам в подробности.
— Аха, значи искаш да ми кажеш, че по време на пътуването не трябва да мърдам от твоята кола и ще слушам само класически рок, така ли?