— Ще започне да ти харесва.
— Не можа да ми хареса, докато бях малка и трябваше да търпя родителите ми да го слушат.
— Номер две — продължава той и вдига два пръста, без изобщо да обръща внимание на възражението ми. — Ще трябва да правиш това, което ти кажа. Извръщам рязко глава и сбърчвам вежди.
— Ха! Какво по дяволите би трябвало да означава това?
Усмивката му става по — широка, дори лукава.
— Ти каза, че ми имаш доверие, така че ми си се довери.
— Ще трябва да ми кажеш нещо повече. Не се шегувам.
Той се изтяга върху седалката и слага ръце между дългите си, подгънати крака.
— Обещавам ти, че няма да те карам да правиш нещо вредно, унизително, опасно или неприемливо.
— Значи няма да ме караш да ти правя свирки срещу петстотин долара или нещо подобно?
Андрю отмята назад глава и избухва в смях. Шофьорът на таксито се размърда в предната седалка. Набелязвам, че извръща очи от огледалото,когато поглеждам напред.
— Не, категорично нищо такова... заклевам се — продължава да се смее.
— Добре де, ама тогава какво би ме накарал да направя?
Изпълнена съм с подозрение към цялата идея. Признавам, че продължавам да му имам доверие, но същевременно съм и малко ужасена от нея както при мисълта, че мога да се събудя с мустачки.
Той ме потупва с ръка по бедрото.
— Ако това ще те накара да се почувстваш по — добре, можеш винаги да ми кажеш да вървя на майната си, ако искаш да откажеш нещо, но се надявам, че няма да го направиш, защото наистина искам да ти покажа как да живееш. Ау, това ме заварва напълно неподготвена. Той е сериозен. В думите му няма и следа от насмешка и отново се чувствам очарована от него.
— Как да живея ли?
— Задаваш прекалено много въпроси.
Потупва ме още веднъж по бедрото и отново слага ръката в скута си.
— Да, ама ако ти беше на моето място, също щеше да задаваш много въпроси.
— Може би.
— Ти си много странен човек, Андрю Париш, но независимо от това аз ти имам доверие.
Усмивката му става по — сърдечна, обляга глава на седалката и ме поглежда.
— Някакви други условия? — питам аз.
Той поглежда нагоре замислен и дъвче за момент долната си устна.
— Не. Това с всичко.
Сега е мой ред.
— Аз също имам някои важни условия.
Повдига заинтригуван глава, но оставя ръцете си с преплетени пръсти в скута.
— Е, добре, давай — казва, усмихвайки се той, без съмнение готов за всичко, с което мога да го замеря.
— Номер едно: при никакви обстоятелства да не се вмъкваш в гащичките ми.
Само защото съм приятелски настроена към теб и се съгласявам. с най — откаченото нещо, което съм вършила някога, още отсега те предупреждавам, че няма да съм следващата, която ще изчукаш, нито ще се влюбя в теб (точно в този момент той се е ухилил до уши и това ме разсейва) или нещо от сорта. Разбрахме ли се?
Опитвам се да изглеждам много сериозна по въпроса и наистина съм. Напълно категорична съм за това, което казвам.
Обаче тази негова глупава усмивка ме принуждава аз също да се усмихна. Мразя го за това.
Той свива замислен устни.
— Напълно разбираемо — съгласява се Андрю, въпреки че имам чувството, че в думите му има скрит замисъл.
Аз кимвам.
— Добре — чувствам се по — добре, че бях пределно ясна.
— Какво друго? — пита той.
За малко забравих какво беше другото основно условие.
— Ах, да, номер две е: без Бед Къмпани.
Изглежда леко огорчен.
— По дяволите, що за условие е това?
— Просто мое условие — викам и се подсмихвам. — Това за теб проблем ли е? Имаш всички останали изпълнения на класически рок, които можеш да слушаш, на мен не ми се разрешава да слушам това, което аз искам, така че не виждам нищо лошо в това мое мъничко условие.
Повдигам палец и показалец, разделени само на сантиметър един от друг, за да му покажа колко е малко.
— Ама не ми харесва това условие — казва сърдито той. — Бед Къмпани е страхотна банда, защо ги мразиш толкова?
Има вид на обиден. Мисля, че му отива.
Свивам устни.
— Честно ли? — вероятно ще съжалявам за това.
— Ами, да, честно — отвръща той и скръства ръце. — Кажи.
— Пеят прекалено много за любов. Евтино е.
Андрю отново избухва в смях и започвам да си мисля, че проглушихме ушите на шофьора на таксито.
— Звучи ми така, като че ли някой е огорчен — подхвърля Андрю и продължава да се подхилква.
Ами да, съжалих.
Преставам да го гледам, защото не мога да му позволя да прочете нещо по лицето ми, което да потвърди, че е улучил право в целта с оценката за мен. Поне що се отнася за моя бивш, изневерявал ми Кристиян. С него наистина се чувствах огорчена. С Иън беше жестока, неподправена болка.