— Не, нищо подобно. Баща ми е човек, с когото е трудно да се живее.
Той пуска ключовете в предния джоб на дънките си.
Поглеждам крадешком облечения му в дънките задник, като се изкачва по стълбите пред мен. Прехапвам устни и мислено се ритвам.
— Това е моята стая.
Влизаме в първата спалня отляво. Тя е сравнително празна, прилича по — скоро на склад, с няколко кашона, подред до боядисаната в тъмносиво стена, няколко уреда за фитнес и странно изглеждаща статуя на индианец в далечния ъгъл, частично загърната в найлон. Андрю отива до дрешника и светва лампата вътре. Стоя по средата на стаята със скръстени ръце и се оглеждам наоколо, като се старая да не изглеждам прекалено любопитна.
— Казваш, че е твоята стая, така ли?
— Ами, да — отвръща той откъм дрешника. — За времето, когато съм тук, или ако някога пожелая да живея тук.
Приближавам се до дрешника, за да го видя как рови из дрехите, окачени до голяма степен по същия начин, както аз окачвам моите.
— Ти си същият маниак на тема ред като мен.
Той ме гледа въпросително.
Посочвам дрехите, окачени по цвят върху еднакви черни закачалки.
— О, не, категорично, не — обяснява той. — Икономът на баща ми идва тук и прави тези глупости. Малко ме интересува дали дрехите ми изобщо са на закачалки, камо ли пък по цветове... Това е твърде... почакай — отдръпва се от ризите и ме поглежда косо. — Правиш това с дрехите си, така ли? — сочи хоризонтално ризите е пръст и го мести напред — назад.
— Е, да — казвам, но се чувствам странно, че му го признавам. — Харесвам нещата си да са подредени и всичко да е на мястото си.
Андрю се смее и отново започва да рови из ризите. Всъщност без дори да се загледа много — много в тях, сватя няколко заедно с чифт дънки от закачалките и ги премята върху ръката си.
— Това не е ли стресиращо? — пита той.
— Кое? Че искам дрехите ми да са акуратно подредени?
Усмихва се и ми пъха малката купчина дрехи в ръцете.
— Няма значение — казва той и сочи зад мен в стаята. — Можеш да ги сложиш в сака, който виси от тренировъчната пейка?
— Разбира се — отвръщам и ги нося там.
Първо ги поставям върху черната пластмасова пейка, а после вземам сака, който виси от уреда с тежестите.
— И така, първо накъде ще се отправим? — питам, докато сгъвам най — горната риза от купа.
Той продължава да рови из дрешника.
— Не, не — обажда се отвътре Андрю, гласът му е малко приглушен, — без предварителен план, Камрин. Просто ще се качим в колата и ще караме. Никакви карти, планове или. — подава главата си от дрешника и гласът му е по — ясен. — Какво правиш?
Поглеждам го, втората риза от купа е наполовина сгъната.
— Сгъвам ги.
Чува се едно туп — туп, когато той пуска чифт черни маратонки на пода, излиза от дрешника и се отправя към мен. Когато пристига ме поглежда така, като че ли съм направила нещо лошо, и взема полусгънатата риза от ръцете ми.
— Не се престаравай, момиче, просто ги пъхни в сака.
Не знам кое повече ме впечатли — урокът по безпорядък или нещо, което примръдна в стомаха ми, когато ме нарече „момиче".
Свивам рамене и го оставям сам да се оправя с дрехите си.
— Всъщност няма особено значение какво си облякъл — казва той и се връща обратно в дрешника. — Важното е къде отиваш и какво правиш, докато го носиш — подхвърля ми една по една черните маратонки и аз ги улавям — Мушни и тях вътре, ако обичаш.
Правя точно каквото ми казва, мушвам ги в сака и потръпвам, докато го правя. Добре, че подметките на маратонките изглеждат така, сякаш изобщо не са носени, иначе щях да протестирам.
— Знаеш ли какво намирам за секси в едно момиче?
Стои, вдигнал мускулеста ръка високо над главата си, търси нещо в някакви кутии върху най — горния рафт на дрешника. Виждам края на татуировката от лявата му страна да наднича изпод тениската.
— Хм, не съм много сигурна — отговарям. — Вероятно момичета с омачкани дрехи — казвам и сбърчвам нос.
— Момичета, които просто стават от леглото и мятат нещо върху себе си — казва той и сваля една кутия за обувки. Връща се обратно с нея върху дланта си. — Точно този непукистки вид намирам за секси.
— Разбирам — казвам аз. — Ти си от онези мъже, които презират гримове и парфюми, както и всичко останало, което прави момичетата момичета.
Той ми подава кутията за обувки и също както дрехите аз свеждам очи и я поглеждам с леко недоумение.
Андрю се усмихва.
— Не, не мразя тези работи, просто мисля, че семплото е секси, това е.
— Какво искаш да направя с това? — питам и потупвам с пръст кутията.