— Отвори я.
Поглеждам я колебливо, а после него. Той ме подканва с кимване на главата.
Повдигам червения капак и виждам вътре куп компактдискове в оригиналните опаковки.
— Баща ми го мързеше да сложи един МП3 плейър в колата — започва той, — а когато пътуваш, не можеш винаги да имаш много добър звук по радиото, понякога дори изобщо не можеш да намериш прилична станция — взема кутията за обувки от ръката ми. — Това ще бъде официалният ни списък с мелодии — усмихва се широко и открива равните си бели зъби.
Аз пък не чак толкова. Правя лека гримаса и захапвам болезнено едната си буза отвътре.
Всичко е тук, всички банди, за които той спомена, когато се запознах с него в автобуса, както и няколко други, за които никога не бях чувала. Сигурна съм, че деветдесет процента от тази музика съм слушала по едно или друго време, когато съм била с родителите си. Обаче ако някой ме попита за наименованието на тази или онази песен, от кой албум е или коя банда я изпълнява, вероятно няма да мога да кажа.
— Страхотно — отвръщам саркастично аз, усмихвам му се намръщена и сбърчвам нос.
Усмивката му става още по — широка. Мисля, че много обича да ме измъчва. Андрю
Четиринадесет
Много е хубава, когато я измъчвам. Защото й харесва. Не знам защо започнах да го правя, но пък си давам сметка, че колкото повече съзнанието ми вика в ушите да я оставя на мира, не мога да се подчиня. И не искам.
Вече сме стигнали твърде далеч.
Знам, че трябваше да зарежа тази работа още на автогарата и да й купя билет за самолет в първа класа за вкъщи, за да бъде задължена да го използва, защото струва много пари, после да й извикам такси и да накарам да я оставят на летището.
В никакъв случай не трябваше да й позволя да тръгне с мен, защото сега знам, че няма да мога да я оставя да си тръгне. Трябва първо да й покажа. Това е задължително. Трябва да й покажа всичко. Накрая, след като всичко е казано и направено, може да се почувства наранена, но поне ще е способна да се върне обратно у дома в Северна Каролина с нещо повече, което да търси занапред в живота си.
Вземам кутията за обувки от ръцете й, слагам отново капака и я оставям в разтворения сак. Тя ме наблюдава как отварям най — горното чекмедже на дрешника и вземам оттам няколко чифта чисти боксерки и чорапи, които също напъхвам в сака. Всички основни неща, нужни за хигиената ми, са в другия сак в колата, който носех с мен в автобуса.
Нарамвам презрамката на сака и я поглеждам.
— Готова ли си?
— Предполагам — отвръща тя.
— Я почакай, предполагаш ли? — питам и пристъпвам към нея. — Или си готова, или не си.
Тя ми се усмихва с красивите си, кристално сини очи.
— Да, определено съм готова.
— Добре, но защо се поколеба?
Тя поклаща леко глава, за да ми каже, че греша.
— Не е имало никакво колебание — казва. — Просто всичко това е... странно, не мислиш ли? Но по някакъв добър начин.
Изглежда така, сякаш се опитва да се справи с някакви свои мисли — очевидно те много я измъчват.
— Права си. Наистина е странно. дори доста странно, защото не е нормално да направиш ей така нещо толкова необичайно за теб — взирам се в очите й и я принуждавам и тя да погледне в моите. — Но тъкмо в това е целият смисъл.
Усмихва ми се по — ведро, като че ли думите ми разклащат някакво малко звънче в главата й.
Кимва я казва шеговито и с нетърпение:
— Ами, какво чакаме тогава?
Връщаме се обратно в коридора, но миг преди да се спуснем по стълбите, аз спирам.
— Почакай.
Тя ме чака в началото на стълбите, аз се връщам обратно, минавам покрай спалнята ми и се отправям към стаята на Ейдън. Неговата стая е също толкова покъртителна, колкото и моята. Виждам акустичната му китара, подпряна на далечната стена, отивам там, грабвам я за дръжката и излизам заедно с нея.
— Свириш на китара, така ли? — пита Камрин, докато слизам заедно с нея по стълбите.
— А ми да, малко.
Андрю хвърля сака си на задната седалка редом с по — малкия си сак, моя и малката ми чантичка. Малко по — внимателен е с китарата, която поставя акуратно напреко на седалката. Скачаме в лъскавата черна кола с две бели ленти под формата на стрели през средата на капака и едновременно затръшваме вратите.
Той ме поглежда.
Отвръщам на погледа му.
Пъха ключа за запазването в процепа и шевролетът оживява.
Не мога да повярвам, че правя това. Не съм уплашена, или притеснена, за да реша, че трябва да спра още на момента и просто да си отида у дома. Имам усещането, че всичко е наред, за първи път от много дълго време чувствам, че животът ми отново се е върнал в нормалното си русло, само че на напълно различен път, за който нямам никаква представа накъде води. Не мога да го обясня. само дето, както вече казах: усещам, че всичко е наред.