Когато стигаме до мястото за включване и се качваме на магистрала 87, Андрю дава газ и се отправяме на юг.
Харесва ми да го гледам как шофира, колко е равнодушен, дори когато подминава няколко по — бавни шофьори. Не че се опитва да се фука, докато лъкатуши между колите, това просто му с нещо като втора природа. Улавям се, че от време на време поглеждам за миг мускулестата му дясна ръка, която държи волана. И докато внимателно оглеждам и останалата част от него, веднага пак започвам да си мисля за татуировката, скрита под тъмносинята му тениска, която му стои така добре.
Известно време разговаряме за какво ли не; за това, че китарата е на Ейдън и че той вероятно ще побеснее, ако разбере я е Андрю я е взел. На Андрю не му пука.
— Веднъж ми открадна чорапите — казва той.
— Твоите чорапи? — питам и леко се намръщвам.
А той ме поглежда така, като че ли казва: хей, какво значение има дали са чорапи, китари или дезодорант — собствеността си е собственост.
Само се засмивам, защото продължавам да го намирам за смешно, но не казвам нищо.
Навлизаме в наистина задълбочен разговор за мистерията около единичните обувки, които често се виждат отстрани по магистралите на Съединените щати.
— Ами сигурно някое маце се е ядосало на приятеля си и я е изхвърлило през прозореца.
— Е, да, това е една възможност — казвам, — но мисля, че много от тях принадлежат на автостопаджии, защото повечето са парцаланковци.
Той ме поглежда с недоумение и като че ли чака да продължа.
— Автостопаджии ли?
Кимам.
— Ами да, вървят много пеша и си мисля, че обувките им бързо се износват. Докато вървят, краката започват да ги болят и когато видят някоя обувка — вероятно от онези изхвърлени от разгневеното маце (соча го, за да включа и неговото предположение), която изглежда по — читава от тяхната, я разменят.
— Това е глупаво — казва Андрю.
Изпуфтявам и се правя на обидена.
— Би могло да се случи! — смея се, протягам се и го первам по ръката.
Той само ми се усмихва.
Продължаваме нататък, като всеки излиза с още по — глупава теория от предишната.
Не си спомням кога за последен път съм се смяла толкова.
Най — накрая, близо два часа по — късно, стигаме обратно в Денвър. Това е много красив град на фона на обширни планини, които изглеждат като с бели облаци по върховете, разпрострели се през яркосиния хоризонт. Все още е твърде рано, а слънцето свети с всичка сила.
Когато навлизаме в центъра на града, Андрю намалява скоростта и започваме да пълзим с четиридесет мили.
— Ти трябва да ми кажеш накъде да продължим — казва той, когато стигаме до друг вход за магистралата.
Поглежда и трите направления, а после и мен.
Заварена неподготвена, бързо оглеждам всяка посока и колкото повече приближаваме до момента, в който трябва да сме решили окончателно, толкова по — бавно започва да кара той.
Тридесет и пет мили в час.
— Какво да бъде? — пита Андрю и зелените му очи проблясват весело и малко закачливо.
Чувствам се толкова изнервена! Като че ли са ме накарали да избирам кой кабел да отрежат, за да обезвредят бомба.
— Не знам! — викам аз, но се усмихвам широко и нервно.
Двадесет мили в час. Хората ни свирят с клаксоните, а един в червена кола профучава покрай нас и ни показва среден пръст.
Петнадесет мили в час.
Ух! Не мога да издържа на напрежението! Като че ли ми се иска да се пръсна от смях, но го задържам в гърлото си.
— Пибиб! Пибиб! Пибиб! Да ти го начукам! Разкарай се от пътя, задник такъв! —
Всичко това върви зад гърба на Андрю, но той продължава да се усмихва.
— Натам! — крещя накрая аз и соча с ръка към източния вход за магистралата.
Квича от смях и се смъквам още повече в седалката, за да не може някой да ме види. Толкова съм изнервена.
Андрю дава ляв мигач и с лекота преминава в лявата лента, като се провира между две други коли. Успяваме да преминем на жълт светофар, преди да стане червен, след секунди сме на друга магистрала и Андрю отново дава газ. Нямам никаква представа в каква посока се движим, знам само, че вървим на изток, но накъде точно все още е неясно.
— Е, не беше толкова трудно, нали? — казва той и ме поглежда усмихнат.
— Ободрително, някак си — казвам аз и пак избухвам в смях. — Ама ти наистина ядоса тези хора.