Той повдига равнодушно рамене.
— Всички прекалено много бързат. Господ да ти е на помощ, ако спазваш ограниченията за скорост, могат и да те линчуват.
— Вярно — съгласявам се аз и гледам през предното стъкло. — Макар че да си призная, обикновено и аз съм като тях — премигвам, казвайки това.
— Е, да, и аз го правя понякога.
Изведнъж настъпва пълна тишина и това е първият такъв момент, който и двамата забелязваме. Питам се дали той мисли същото като мен, чуди се що за човек съм и му се иска да ме разпитва. Аз съм не по — малко любопитна, когато става дума за него. Това е един от онези моменти, които са неизбежни и почти винаги отварят вратата към сцената, на която двама души наистина започват да се опознават.
Съвсем различно е от времето, което прекарахме заедно в автобуса. Тогава си мислехме, че времето ни е ограничено и ако не се видим никога повече, няма причина да ставаме твърде близки.
Обаче нещата се промениха и близостта е всичко, което остана.
— Разкажи ми за твоята най — добра приятелка Натали.
Продължавам да гледам пътя още няколко дълги секунди.
Не бързам с отговора, защото не съм сигурна за коя част от нея да му разкажа.
— Ако все още е най — добрата ти приятелка — добавя той, усетил по някакъв начин враждебността.
Поглеждам го.
— Вече не е. Поради липса на по — добро обяснение ще кажа, че се почувства засегната.
— Сигурен съм, че имаш по — добро обяснение — казва той и отново гледа напред. — Може би просто не искаш да обясниш.
Вземам решение.
— Не, всъщност искам да обясня.
Той изглежда доволен, но го прави почтително.
— Познавам я още от втори клас — започвам аз — и не мислех, че нещо може да развали приятелството ни, но много сбърках — поклащам глава, възмутена само от мисълта за това.
— И какво стана?
— Тя предпочете приятеля си вместо мен.
Мисля, че той очакваше по — дълго обяснение и аз възнамерявах да разкажа нещо повече, но просто така се получи.
— Ти ли я накара да избира? — пита той и многозначително повдига вежди. Извръщам глава и го поглеждам.
— Не, изобщо не беше така — въздъхвам тежко и продължително. — Една нощ приятелят й Деймън ме завари сама, опита се да ме целуне и ми каза, че ме иска. Съвсем неочаквано Натали ме нарече лъжлива кучка и каза, че не иска никога повече да ме вижда.
Андрю кима бавно, за да ми покаже, че сега всичко му е ясно.
— Неуверено в себе си момиче — казва той. — Вероятно е с него от дълго време, нали?
— Ами да, от около пет години.
— Тази твоя най — добра приятелка ти вярва, не смяташ ли?
Гледам го с недоумение.
Той кима.
— Тя наистина ти вярва. Помисли, познавала те е почти през целия си живот. Мислиш ли наистина, че ще зареже приятелството ви просто така, защото не ти е повярвала?
Продължавам да недоумявам.
— Но тя го направи — казвам аз. — Направи точно това.
— Не — каша той. — Това е просто реакция, Камрин. Не иска да повярва, но същевременно знае, че е вярно. Трябва й време да помисли върху това и да го приеме така, както си е. Тя ще се върне при теб.
— Е, да, ама докато го стори, аз пък мога и да не я искам.
— Може би — казва той, дава десен мигач и преминава в друга лента, — но според мен ти не си от тези.
— От тези, които не могат да прощават ли?
Той кима.
Профучаваме покрай един едва пъплещ тир и заставаме пред него.
— Не знам — казвам, колебливо аз. — Не съм такава, каквато бях преди.
— И каква беше?
И в това дори не съм много сигурна. Нужна ми е секунда, за да намеря начин да не споменавам за Иън.
— Бях весела, дружелюбна и аз... — изведнъж избухвам в смях при спомена за това... — И всяка зима тичах гола през замръзващо езеро.
Красивото лице на Андрю се оживява още повече.
— Леле! — възкликва той. — Мога да си го представя.
Аз го первам през ръката. Винаги се усмихва. Прави се, че го боли, но знам, че не е така.
— Беше заради събиране на помощи за болницата в моя град — обяснявам аз — и го правеха всяка година.
— Гола? — — освен че продължава да се хили, докато мисли за това,
изглежда и напълно объркан.
— Е, не съвсем гола — казвам, — а с цял бански и шорти в ледената вода, така че все едно, че си гол.
— Мамка му, когато се върна у дома ще се запиша и аз да събирам помощи за болници — казва той и тупва волана. — Не съм знаел какво изпускам. Укротява леко усмивката си и ме поглежда.
— И защо това е нещо, което си правела, а вече не го правиш?
— Защото Иън беше този, който ме накара и с когото го правехме в продължение на две години. —