— Преди една година просто престанах — беше от онези неща, от които в даден момент се отказваш.
Имам чувството, че не вярва напълно на това обяснение, но аз бързо сменям темата, за да отвлека вниманието му.
— Ами ти? — питам и се извръщам цялата към него. — Има ли нещо откачено, което си правил?
Андрю свива замислен устни и продължава да гледа пътя. Задминаваме друг тир и заставаме пред него. С отдалечаването ни от града движението намалява все повече.
— Веднъж сърфирах върху капака на кола, въпреки че това не беше толкова откачено, колкото глупаво.
— Ами да, доста глупаво.
Той протяга лявата си ръка и ми показва вътрешната страна на китката си.
— Паднах от проклетата кола и си разрязах китката на нещо, което така и не разбрах какво беше — взирам се в петсантиметровия белег, който започва от основата на палеца и върви надолу към ръката. — Претърколих се на пътя и си пукнах главата — сочи от дясната страна на главата си. — Имам девет шева, освен шестнайсетте на китката. Никога повече няма да го направя.
— Надявам се — казвам строго аз и продължавам да се опитвам да видя белега през кестенявата му коса.
Той премества другата си ръка върху кормилото, хваща ме за китката и плъзва показалеца си по нея, за да ми служи като водач.
Приближавам се по — близо и оставям ръката му да води моята.
— Ето... точно тук — казва той, когато го намира. — Чувстваш ли го?
Пуска ръката ми, но аз поглеждам за миг неговата. После отново вдигам очи и прокарвам пръст по очевидно неравната ивица кожа върху скалпа му и разделям късата му коса с пръсти. Белегът е около два сантиметра и половина. Прекарвам пръст по него още веднъж и с нежелание се отдръпвам.
— Предполагам, че имаш доста белези — казвам.
Той се усмихва.
— Не са чак толкова много. Имам един на гърба, откакто Ейдън ме шибна с верига от велосипед, замахвайки с нея като с камшик (премигвам и стискам зъби) . А когато бях на дванадесет, бях качил Ашър да се вози върху рамката на велосипеда ми. Блъснахме се в камък, излетяхме напред и двамата и се изпързаляхме по бетона — сочи носа си. — Аз си счупих носа, но Ашър счупи ръка и има четиринадесет шева на лакътя. Мама си помисли, че сме претърпели автомобилна катастрофа и просто лъжем, за да си покрием задниците.
Продължавам да гледам идеално оформения му нос и не виждам никакво доказателство, че е бил чупен.
— Имам и странен белег във формата на буквата L от вътрешната страна на бедрото — продължава той и сочи натам. — Е, този нямам намерение да ти го показвам — ухилва се и слага и двете си ръце върху волана.
Аз се изчервявам, защото наистина ми бяха нужни само две секунди, за да започна да си представям как си сваля гащите, за да ми го покаже.
— Това е добре — викам през смях, навеждам се напред към командното табло, за да издърпам кукленската си риза ала Смърфиета малко над бедрото. Улавям го, че ме гледа и това предизвиква странно усещане в стомаха ми, но не му обръщам внимание. — Една година, докато летувах на палатка, скочих от един стръмен склон във водата и се ударих в камък. За малко да се удавя.
Андрю се намръщва, протяга ръка и прокарва пръст по малкия белег върху хълбока ми. По гърба и врата ми преминава тръпка, като че ли нещо смразяващо минава през кръвта ми.
Старая се да не обръщам внимание, доколкото мога.
Смъквам отново ризата върху бедрото си и се облягам назад.
— Радвам се, че не си се удавила — казва той и топло се усмихва.
Аз също му отвръщам с усмивка.
— Да, нямаше да е добре.
— Определено.
Петнадесет
Събуждам се, след като се е стъмнило, когато Андрю преминава през пункт за събиране на пътна такса. Не знам колко дълго съм спала, но се чувствам така, като че ли съм спала цяла нощ, въпреки че бях свита на кълбо върху седалката с глава опряна на вратата. Трябва да се опитам да разтрия два схванали се мускула, както когато пътувах с автобуса, но се чувствам добре.
— Къде сме? — питам и закривам устата си с ръка, за да прикрия една прозявка.
— По средата на нищото, Уелингтън, Канзас — отговаря той. — Спа дълго. Изправям се и привеждам очите и тялото си отново в будно състояние. Андрю поема по друг път.
— Предполагам, спах по — добре, отколкото през целия път от Северна Каролина до Уайоминг в автобуса.
Поглеждам светещите сини букви на стереоуредбата в колата: 10:14 часа вечерта. От говорителите се чува тихо някаква песен. Кара ме да си спомня за времето, когато го срещнах в автобуса. Усмихвам се — той се е погрижил да намали звука в колата, докато спя.