— Ами ти? — питам аз и се обръщам към него. Тъмнината закрива частично лицето му. — Чувствам се странно да ти предложа, защото колата е на баща ти, но съм добра в шофирането, ако имаш нужда да те заместя.
— Не, не трябва да се чувстваш странно — отговаря той. — Това е просто кола. Ценна антика, заради която баща ми би ти окачил задника да виси от тавана, ако знаеше, че си зад волана, но аз без проблем бих те оставил да я караш — дори в сянката набелязвам как дяволито се усмихва.
— Вече не съм толкова сигурна, че искам да карам.
— Той умира, забрави ли? Какво може да направи?
— Това не е смешно Андрю.
Знае, че не е. Давам си напълно сметка за играта, която играе със себе си, винаги да търси нещо да му помогне да се справи с това, което става, но за кратко. Чудя се още колко дълго ще може да издържи така. По някое време неуместните шеги ще свършат и той няма да знае какво да прави със себе си.
— Ще спрем на следващия мотел — казва Андрю и свива отново по друг път. — Там ще подремна малко — после ме поглежда. — В отделни стаи, разбира се. Доволна съм, че изясни отрано тази част. Може и да карам притеснена колата из Съединените щати заедно с него, но не мисля, че можем да споделяме една стая.
— Чудесно — казвам и изпъвам напред ръце с преплетени пръсти. — Ще имам нужда от душ за цял час, както и да си измия зъбите.
— По това няма спор — подмята той.
— Ей, и твоят дъх не е чак толкова приятен.
— Знам — отвръща той, слага ръка пред устата си и диша рязко в нея. — Мирише така, като че ли съм ял ужасното лайняно печено, което леля ми прави всяка година за Деня на благодарността.
Избухвам в смях.
— Неудачно избрани думи — викам. — Лайняно печено? Наистина ли? — мислено се давя.
Андрю също се смее.
— По дяволите, като нищо може и да е... Обичам леля Дийна, но бог не я е дарил със способността да готви.
— Звучи като майка ми.
— Трябва да е ужасно да растеш с японска юфка и палачинки с месо — казва той и ме поглежда.
Поклащам глава.
— Не, научих се да готвя. Не ям нездравословна храна, не помниш ли? Усмихнатото лице на Андрю се осветява от меката светлина на уличните лампи.
— О, да бе — казва той, — никакви шибани бургери и мазни пържени картофки за малката госпожица Оризови Кексове.
Правя кисела физиономия, с която оспорвам теорията му за оризовите кексове.
Минути по — късно спираме на паркинга на малък двуетажен мотел от онези със стаи, които гледат навън, а не към някакъв вътрешен двор. Излизаме от колата и се протягаме. Андрю раздвижва крака, ръце, врата си, направо всичко. Вземаме саковете си от задната седалка. Той оставя китарата.
— Заключи вратата — казва и я посочва.
Влизаме във фоайето, което мирише на прашни торби от прахосмукачки и кафе.
— Две отделни стаи една до друга, ако ги имате — казва Андрю и измъква портфейла си от задния джоб.
Аз дръпвам чантичката си пред мен и бъркам за малкия си портфейл.
— Мога да платя за моята стая.
— Не, аз ще платя.
— Не, сериозно ти казвам, остави ме да платя.
— Казах не, разбрахме се, затова си задръж парите.
Правя го с нежелание.
Жената на средна възраст със започнала да се прошарва руса коса, нескопосано събрана отзад на кок, ни гледа равнодушно. Отдръпва се при таблото с ключовете, за да види какви стаи са свободни.
— Пушачи или непушачи? — пита тя и гледа към Андрю.
Забелязвам погледът й да се плъзва по мускулестите му ръце, когато той вади кредитната си карта.
— Непушачи.
Тап, тап. Трак, трак, трак. Напред — назад между клавиатурата и мишката.
— Единствените единични, които имам една до друга, са една за пушачи и една за непушачи.
— Добре, ще ги вземем — казва той и й подава картата.
Тя я взема между пръстите си и през цялото време не изпуска от очи всяко малко движение на ръката му, докато тя се скрива от погледа й зад плота. — Курва. —
След като плащаме и вземаме ключовете от стаите си, излизаме обратно до колата, където Андрю взема китарата от задната седалка.
— Трябваше да попитам, преди да дойдем тук — казва той, докато вървя редом с него, — но ако си гладна и искаш, мога да изтичам нагоре по улицата и да ти взема нещо.
— Не, добре съм. Благодаря.
— Сигурна ли си? — той ме поглежда.
— Да, изобщо не съм гладна, но ако трябва, мога просто да си взема нещо от автомата.
Той пъха ключа в първата врата и светва зелена светлина. След това с щракане я отваря.
— Но в тези неща има само захар и мазнина — казва той, припомняйки си предишните ни разговори за вредните храни.