Мама се е обаждала четири пъти и ми е оставила четири съобщения.
Все още нищо от Натали.
— Как я караш във Вирджиния? — казва тя в ухото ми. — Надявам се много да се забавляваш.
— Да, страхотно е. Ти как си?
Мама се кикоти в другия край на линията и това инстинктивно ме отблъсква. С нея има мъж. О, мамка му, надявам се, че не разговаря с мен в леглото гола, докато някой мъж лиже врата й.
— Добре съм, детето ми — казва тя. — Продължавам да се виждам с Роджър... следващата седмица отиваме на онзи круиз.
— Това е чудесно, мамо.
Тя отново се кикоти.
Аз сбърчвам нос.
— Е, миличка, трябва да тръгвам (престани, Роджър!) — отново се кикоти. Усещам, че ще повърна. — Просто исках да разбера как си. Моля те, обади ми се по някое време утре и ми разкажи по — подробно, става ли?
— Добре, мамо. Обичам те.
Затваряме и пускам мобифона пред мен върху леглото. После се отпускам на възглавницата и веднага започвам да мисля за Андрю, който е в съседната стая. Може да е допрял глава до същата стена. Продължавам да шаря из каналите още известно време, докато преглеждам всичките най — малко по пет пъти, и накрая просто се отказвам.
Смъквам се надолу още повече и оглеждам стаята.
Звукът от китарата, на която свири Андрю, ме изважда от унеса и аз се повдигам бавно от възглавницата, за да мога да чувам по — ясно. Мелодията е нежна, нещо между копнеж и тъга. И когато идва припевът, скоростта се засилва само за миг, а после отново идва тъгата до следващия стих. Много е хубаво.
Продължавам да го слушам как свири през следващите петнадесет минути, но след това настъпва тишина. Изключила съм телевизора веднага, след като го чух, и сега единственото, което чувам, е непрекъснатото шуртене, което идва от мивката в банята, както и шумът от някоя кола, която минава през паркинга на мотела.
Унасям се в сън и сънят отново се връща:
„Тази сутрин не получих обичайната поредица от текстови съобщения от Иън, преди да стана от леглото. Опитах се да му се обадя по телефона, но той звъня дълго, а гласовата поща така и не се включи. Иън го нямаше и в училище, когато пристигнах там.
Докато вървях по коридорите, всички се взираха в мен. Някои не можеха да ме погледнат в очите. Дженифър Парсънс се разплака, когато минах покрай нея при шкафчето й, а друга група момичета, всичките мажоретки, навириха носове срещу мен и ме погледнаха така, сякаш съм заразна. Не знаех какво става, но се чувствах като навлязла в някаква странна, паралелна реалност. Никой не ми казваше и дума, но беше съвсем очевидно, че всички в това училището знаеха нещо, което аз не знаех. И то беше лошо. Никога не съм имала врагове, освен че понякога мажоретките показваха завистта си към мен, защото Иън ме обичаше и не им обръщаше внимание. Какво мога да кажа? Иън Уолш беше по — страхотен от много популярния куотърбек и за никоя нямаше значение, дори и за Емили Дъртинг, най — богатото момиче в гимназията „Милбрук", че той не беше такъв и че родителите му още го докарваха в училище с кола.
[* Куотърбек — важен играч в отбора по американски футбол — Б.пр.]
Тя го желаеше въпреки това.
Всички го желаеха.
Отидох до шкафчето си с надеждата да видя скоро Натали. Може би тя щеше да ми каже какво става. Помотах се около шкафчето по — дълго от обикновено в очакване да я видя. Деймън беше този, който ме намери и ми каза какво се беше случило. Дръпна ме настрана в нишата, в която бяха чешмите. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Знаех, че се е случило нещо лошо още когато се събудих тази сутрин, дори преди да разбера, че нямам текстови съобщения от Иън. Почувствах се... Почувствах се така, като че ли знаех...
— Камрин — започна Деймън и тогава веднага разбрах сериозността на това, което щеше да ми каже, защото той и Натали винаги ми казваха „Кам", — снощи Иън е претърпял автомобилна катастрофа.
Почувствах, че дъхът ми спря и закрих с ръце устата си. Сълзи опариха гърлото и рукнаха от очите ми.
— Починал е рано тази сутрин в болницата.
На Деймън му беше много трудно да ми го каже, но мъката, която изразяваше лицето му, беше безпогрешна.
Останах вторачена в Деймън може би цяла вечност, докато краката не можеха да ме държат повече права и се срутих в ръцете му. Плаках толкова продължително, че ми се доповръща. Накрая Натали ни намери, и двамата ми помогнаха да стигна до кабинета на медицинската сестра."
Събудих се от кошмара изпотена, сърцето ми биеше лудо. Отметнах чаршафа от себе си и седнах по средата на леглото със свити до гърдите колене, прекарах ръце през главата си и продължително въздъхнах. Бях престанала да сънувам този сън много отдавна. Всъщност той беше и последният сън, който си спомням да съм сънувала. Защо се върна?