— Виждаш ли? Я се погледни? — Андрю подсвирва и продължава да препречва входа на банята, но аз определено не гледам себе си. — Семплото е секси. Промъквам се покрай него, като използвам идеалната възможност да притисна с длани гърдите му, и той ме оставя да мина.
— Ау, я гледай ти — продължава той, — семпла, секси и неорганизирана. направо съм горд!
Дори изобщо не ми мина през ума. Само напъхах дрехите в сака, без да помисля да ги сгъна. Не съм „клинична маниачка". Въпреки това още от единадесетгодишна винаги съм си сгъвала дрехите и съм се опитвала да бъда спретната.
Шестнадесет
Разговор за сексуална неудовлетвореност рано сутрин. Май ще трябва да си взема бележка, когато съм с нея, защото ще започне да си мисли, че наистина се усуквам заради това. По всяко друго време, с някое друго случайно момиче вече да съм станал от леглото, за да изхвърля презерватива в тоалетната, но с Камрин е различно. Трудно е (дори прекалено), но ще трябва да се опитам да престана да флиртувам. Това е важно пътуване и за двама ни. Имам само една възможност да го направя, както трябва, и проклет да съм, ако се проваля.
— И така, какво следва от нашето спонтанно пътешествие? — пита тя.
— Първо закуска — отвръщам аз и грабвам саковете си от пода, — но предполагам, че няма да е спонтанно, ако имах предварителен план.
Тя взема мобифона си от масичката до леглото, проверява го за нови съобщения и обаждания, а след това го хвърля в чантичката си.
Излизаме.
Ето я пак твърдоглавата, придирчива Камрин.
— Моля те, Андрю, не мога да ям в тези места — казва от седалката до мен. Градът е малък и повечето заведения са за бързо хранене или не са отворени толкова рано.
— Сериозно ти казвам — вика тя и се цупи с хубавото си личице, което имам желание да взема в ръце и да го оближа така, че тя да крещи и да се преструва, че е най — гадното нещо, което й се е случвало. — Ако не искаш да имаш досадна спътница, която се държи за разбунтувалия се стомах и стене през следващия един час, няма да ме караш да ям тези работи, особено пък толкова рано сутрин.
Дръпвам назад глава, свивам устни и я поглеждам.
— Хайде, хайде, преувеличаваш.
Започвам да мисля, че не преувеличава.
Тя клати глава и я подпира с лакът на вратата на колата, а после слага палеца си между предните си зъби.
— Не, говоря сериозно, всеки пък, когато ям от бързите закуски, започва да ми се гади. Не се опитвам да те затруднявам, повярвай ми, това създава проблеми навсякъде, където отивам с майка ми и с Натали. Трябва да се отклоняват от пътя, за да намерят място за ядене, което няма да ме направи непоносима.
Окей, значи казва истината.
— Съгласен, категорично не искам да те накарам да повръщаш — казвам аз и леко се усмихвам, — затова ще отидем малко по — нататък и ще намерим нещо друго по пътя. След два часа ще има отворени повече заведения.
— Благодаря ти — казва тя и мило се усмихва.
— Пак заповядай.
След два часа и половина сме в Оуасо, Оклахома.
Камрин поглежда към голямото лого в жълто и черно на един ресторант и аз си мисля, че се опитва да реши дали ще да яде тук, или не.
— Има само едно място, където може да се закусва — казвам и спирам на паркинга, — особено на юг, подобно на заведенията от веригата „Старбъкс", тук на всеки ъгъл са ресторантите на „Уофъл хаус".
Тя кима.
— Мисля, че мога да се справя с това. Имат ли салати?
— Виж сега, съгласих се да не те карам да ядеш мазните бързи закуски — навеждам глава на една страна и се извръщам към нея, — но слагам чертата върху салатите.
Тя се нацупва, прехапва устни и казва:
— Е, добре, няма да ям салата, въпреки че салатите могат да вървят с пилешко и с най — различни други хубави неща, за което някой като теб дори не си е помислял.
— Не, не, така че се откажи — казвам решително и леко разтърсвам глава. — Хайде, достатъчно дълго чаках да ядем. Умирам от глад. И ставам сприхав, когато съм гладен.
— Вече си такъв — мърмори тя.
Хващам ръката й и я придръпвам към себе си. Тя се опитва да скрие изчервеното си лице.
Обичам миризмата в закусвалните на „Уофъл хаус", това е мирис на свобода, защото се намираш на открития път и знаеш, че деветдесет процента от хората, които ядат наоколо, са също на този път. Шофьори на камиони, автостопаджии, махмурлии — онези, които не живеят монотонния живот на общественото робство.