Ресторантът е почти пълен. Камрин и аз сядаме в едно сепаре, възможно най — отдалечено от високите прозорци. Задължителният мюзикбокс — символ на културата на „Уофъл хаус" — е поставен точно срещу един от тези прозорци. Келнерката ни поздравява с усмивка, застава с бележник в едната ръка и писалка, готова да пише, в другата.
— Да ви донеса ли кафе?
Поглеждам Камрин, която вече преглежда набързо менюто на масата пред нея.
— Ще взема чаша сладък чай — казва тя.
Келнерката си записва и поглежда мен.
— Кафе.
Тя кима и отива да донесе напитките.
— Някои неща тук изглеждат добри — казва Камрин и се взира в менюто, подпряла буза върху ръката си. Показалецът й се плъзга върху пластмасата и се спира на мъничкия раздел със салатите. — Ето, виж — казва тя и ме поглежда, — имат салата с пиле на грил и пилешка салата с ябълки, орехи и маруля.
Не мога да устоя на изпълнения й с надежда поглед в широко отворените сини очи.
Отстъпвам. Напълно капитулирам.
— Поръчвай каквото си поискаш — казвам добродушно. — Наистина няма да ти се сърдя.
Тя премигва два пъти, малко изненадана, че отстъпих толкова лесно, и после ми се усмихва. Затваря менюто и го оставя обратно на подставката над масата, а в това време келнерката се връща с напитките.
— Готови ли сте с поръчките? — пита тя, след като ги оставя пред нас. Върхът на писалката й е върху бележника и чака да бъде пуснат в действие.
— Ще взема омлет фиеста — казва Камрин и я улавям да се подхилква, като се старае да не ме гледа в очите.
— Върху препечена филийка или хлебче? — пита келнерката.
— Хлебче.
— Към омлета овесена каша, картофи или домати?
— Картофи.
Келнерката записва поръчката на Камрин и се обръща към мен.
Замислям се за секунда и казвам:
— Ще взема пилешка салата с ябълки.
Усмивката на Камрин веднага изчезва и лицето й придобива каменно изражение. Аз й намигам и оставям менюто до нейното.
— Падате си по крайностите, а? — подмята келнерката и откъсва листа с поръчката.
— За днес — отвръщам аз, а тя клати глава и се отдалечава.
— Какво по дяволите? — пита Камрин и обръща ръце с дланите нагоре.
Не може да реши дали да се смее, или да ме погледне смутена. Накрая прави по малко и от двете.
— Предполагам, че щом като искаш да ядеш нещо заради мен, и аз мога да направя същото за теб.
— Е, да, ама просто не виждам как ще ти се отрази тази салата.
— Вероятно си права — отвръщам аз, — но справедливото си е справедливо.
Тя се подсмихва леко и се отпуска назад в сепарето.
— Обаче няма да е справедливо, ако, когато отново тръгнем на път, ще трябва да слушам оплакванията ти, че си гладен... Сам каза, че тогава ставаш сприхав.
Не бих могъл наистина да бъда сприхав спрямо нея, но тя е права: салатата няма да утоли глада ми, а и от марулята получавам газове — на нея определено няма да й хареса да се вози в колата заедно с мен, ако изям тази гадост. Но мога да го направя. Просто се надявам, че ще мога да изям цялото нещо, без да ми проличи нито едно от стоте оплаквания от него, някои от които вече са ми на върха на езика.
Ще е интересно.
Няколко минути по — късно келнерката носи яденето на Камрин и поставя чинията с проклетата салата пред мен. Напълва отново чашите ни, пита дали имаме нужда от още нещо и се връща при другите си клиенти.
Камрин вече зорко ме наблюдава.
Поглежда чинията си, премества хлебчето откъм другата страна на картофите, а след това я завърта така, че омлетът да й е по — близо. Аз вземам вилицата и разравям с нея няколко пъти салатата, като се преструвам, че я подготвям, както направи Камрин.
Споглеждаме се и спираме за момент, сякаш очакваме другият да каже нещо. Тя свива устни. Аз пък свивам моите.
— Искаш ли да ги разменим? — пита Камрин.
— Ами, да — казвам без колебание и си разменяме чиниите.
На лицата и на двама ни е изписано облекчение.
Едва ли сам бих си поръчал това, но е далеч по — добро от марулята.
По средата на яденето... е, по средата за нея, аз отдавна съм свършил моето... поръчвам парче шоколадов пай и отново ми напълват чашата с кафе. После продължаваме разговора за нейната бивша най — добра приятелка Натали и за това, че тя като че ли е твърде бисексуална и с огромни цици. Поне такова е личното ми впечатление от описанието на Камрин.
— И така, какво стана след инцидента в тоалетната? — питам аз и отхапвам парче от пая.
— След това вече никога не влизах отново в обществена тоалетна заедно с нея — казва тя. — Това момиче няма срам.
— Изглежда ми забавна — казвам аз.