Камрин става замислена.
— Такава е.
Наблюдавам я мълчаливо. Изглежда унесена в някакъв спомен и побутва с вилицата си последното парче пилешко в салатата. Моята вилица траква върху чинията, когато вземам решение, и я оставям. Избърсвам устата си със салфетката и се измъквам от сепарето.
— Къде тръгна? — пита тя и вдига очи.
Само се усмихвам и се отправям към мюзикбокса. Пускам монетите в процепа, оглеждам заглавията, накрая избирам и натискам бутоните. Докато се връщам обратно, започва „Raisins in my toast"*.
[* „Стафиди в тоста ми" — песен на Дени Джоунс, номер 1 в мюзикбоксовете на ресторантите от веригата „Уофъл хаус" — Б.пр.]
И трите келнерки, както и готвачът ме гледат със сърдити, направо унищожителни погледи. Аз само се усмихвам.
Тялото на Камрин стои като заковано на място. Гърбът й е скован, бялото на очите й ме стрелка и когато започвам да произнасям думите на песента, която звучи като от петдесетте години, тя се дръпва назад с такова зачервено лице, с каквото никога не съм я виждал.
Вмъквам се отново на мястото си и изпъвам напред крака.
— Господи, Андрю, моля те, не я пей!
Опитвам се отчаяно да не се смея, но продължавам да пея думите, ухилен до уши. Тя заравя лице в ръцете си, малките й рамене, покрити с тънка бяла блуза, подскачат нагоре — надолу докато се опитва да потисне смеха си. Щракам с пръсти в такт с мелодията с такъв вид, като че ли съм изпълнителят със сресаната назад мазна коса, а когато пискливият му глас се чува, започвам да го имитирам. Цялото ми лице се гърчи от пресилена емоция. Акцентирам и на по — ниските тонове, като свеждам брадичката си на гърдите и се старая да съм напълно сериозен. Не преставам да щракам с пръсти. Колкото повече пея, толкова по — развълнуван изглеждам. Някъде по средата на песента Камрин не може да се сдържа повече. Избухва в такъв смях, че очите й се насълзяват.
Смъкнала се е толкова надолу в сепарето, че брадичката й почти опира ръба на масата.
Когато песента свършва, за голямо облекчение на персонала, виждам чифт ръце да се вдигат и старата дама в сепарето зад Камрин започва да ми ръкопляска. Никой друг не ми обръща внимание, но от изражението на Камрин човек може да си помисли, че всички в ресторанта ни наблюдават и ни се смеят. Толкова е хубава, когато е притеснена.
Опирам лакти върху масата, слагам ръцете си върху нея и вплитам пръсти.
— Не беше толкова лошо, а — казвам аз и се подсмихвам.
Тя изтрива с крайчеца на пръста си мъничката, черна струйка под очите си, защото инстинктивно чувства, че е протекла. Гърдите й се разтрисат още няколко пъти от смях, преди да се успокои.
— И дори не се засрамваш — казва тя, след като се разтърсва още веднъж от смях. — Беше притеснително, но мисля, че имах нужда от това — казва Камрин и вече в колата изритва обувките си и слага голите си крака върху предната седалка.
Отново сме на път и се ръководим за посоката само от сочещия пръст на Камрин. Движим се на изток по шосе номер 44. Изглежда като че ли ще преминем през долната половина на Мисури.
— Радвам се, че можах да помогна.
Протягам ръка и включвам СД плейъра.
— О, не — заяжда се тя. — Чудя се колко назад в седемдесетте ще се върнем този път.
Вирвам глава и дяволито я поглеждам.
— Песента е добра — казвам и усилвам малко звука, след което започвам да потропвам с палци по волана.
— Е, да, слушала съм я и преди — казва тя и опира назад глава в седалката. — „Wayward Son".
— Близо си — казвам. — „Carry On Wayward Son".
— Ами да, достатъчно близко съм, не е нужно да ме поправяш.
Прави се на обидена, но не се справя много добре.
— И коя банда я изпълнява? — изпитвам я аз.
Тя ме поглежда накриво.
— Не знам!
— Канзас — обяснявам аз и многозначително повдигам вежда. — Една от любимите ми.
— Ти казваш това за всичките. — Тя свива устни и премигва с очи.
— Може би — съгласявам се аз, — но в песните на Канзас наистина има много чувство. — Dust in the Wind — , например. Не мога да си представя по —
подходяща музика за смърт. По някакъв начин премахва страха ти от нея.
— Премахва страха ти от смъртта? — казва тя, но не изглежда много убедена.
— Ами, да, предполагам. Все едно, че Стив Уолш жътварят, който ти казва, че няма нищо страшно. Така че, ако трябва да избирам песен, с която да умра, тази ще е на първо място в списъка ми.
Тя не е съвсем съгласна.
— На мен пък ми изглежда прекалено мрачна.
— Ако гледаш на нея по този начин, предполагам, че е мрачна.
Сега тя извръща изцяло лицето си към мен, краката й са вдигнати върху седалката, коленете прибрани, а рамото и главата и лежат върху облегалката. Златистата плитка, която я прави да изглежда много по — нежна, отново е спусната над дясното й рамо.