И тогава изневиделица, без какъвто и да било намек от гръмотевица или светкавица, започва да вали като из ведро.
Камрин започва да крещи, че ще се намокри и това напълно я разсейва. Рязко се изправя и хуква към вратата на колата, но се спира, осъзнала, че може би не трябва да се опитва да влезе вътре, след колата се държи на крика.
Цялата е мокра, но държи ръцете си над главата, сякаш така ще може да се предпази от дъжда.
Спуквам се от смях.
— Андрю!
Направо е бясна и това ме кара да се смея още повече.
Хващам я за раменете и казвам, докато дъждът облива лицето ми:
— Аз ще довърша смяната на гумата.
Обаче ми е трудно да не се смея и не спирам.
Няколко минути по — късно новата гума е затегната и хвърлям спуканата заедно с крика и гаечния ключ обрат в багажника.
— Чакай! — викам, когато Камрин, разбрала, че вече е безопасно, се кани да влезе в колата.
Тя спира. Трепери под дъжда и е мокра до кости. Затварям багажника и отивам при нея. Усещам как водата джвака в обувките ми, защото не нося чорапи и й се усмихвам с надеждата и тя да се усмихне.
— Това е само дъжд.
Тя е леко умилостивена, но без съмнение продължава да очаква да кажа още нещо окуражително.
— Ела тук — казвам и й подавам ръка, а тя я хваща.
— Какво? — пита сдържано Камрин.
Плитката й е натежала от вода, няколкото измъкнали се кичура, които винаги падат върху лицето й, сега са се залепили за челото и на врата. Отивам при багажника и скачам отгоре. Тя стои там и дъждът продължава да се лее върху нея. Отново й подавам ръка и тя колебливо я поема, а аз издърпвам и нея върху багажника. Тя се покатерва на покрива заедно с мен, като през цялото време ме гледа така, като че ли съм луд, срещу когото не може да се съпротивлява.
— Легни долу — старая се да надвикам плющящия върху покрива дъжд и лягам по гръб върху него, а краката ми провисват над предното стъкло.
Без да задава въпроси или да възразява, макар и едното, и другото да е изписано на лицето й, тя ляга до мен.
— Това е лудост! — крещи Камрин. — Ти си откачен!
Изглежда, че откачените неща й харесват, защото започвам да изпитвам усещането, че иска да е тук с мен.
Изхвърлям предишния план, онзи, според който трябваше да проявявам сдържаност спрямо нея, и поставям лявата си ръка напреко на покрива, а тя инстинктивно полага главата си върху нея.
Преглъщам с мъка. Наистина не очаквах това. Обаче съм доволен, че го направи.
— Сега просто си отвори очите и погледни нагоре — казвам аз и сам вече гледам нагоре.
Край нас профучава още един тир и въздушната вълна разклаща леко колата, но и на това не обръщаме внимание.
Отначало тя премигва срещу дъжда в очите й, но продължава да се опитва да гледа нагоре, като от време на време замижава и крие лицето си в мен, за да се предпази, но през цялото време продължава тихо да се смее. Налага си да гледа право нагоре, но този път затваря очи и полуотваря уста. Гледам устните й и как дъждът се стича по тях на струйки, как се усмихва и как потръпва, когато дъждовните капки попадат в гърлото й. Наблюдавам я как раменете й се повдигат, когато се опитва да зарови лицето си в мен, усмихната, засмяна и мокра до кости.
Гледам я в такъв захлас, че изобщо забравям за дъжда.
Седемнадесет
Когато успях да задържа достатъчно дълго очите си отворени, наистина започнах да гледам нагоре в дъжда, който се лееше върху мен. Никога не съм гледала в него но този начин, право нагоре в небето, обаче повече потръпвах, отколкото виждах нещо. Но когато успявах да го видя, беше изключително красиво. Като че ли всяка капка, която летеше към мен, беше отделна от хилядите други и в даден момент, в който времето като че ли спираше, можех да я разгледам и да видя нежните й очертания. Видях сивите облаци да текат над мен и усещах как колата се тресе от връхлитащата върху нея въздушна вълна, предизвикана от профучаващите коли и камиони. Треперех, въпреки че беше достатъчно топло и ставаше за плуване. Обаче нищо от това, което виждах, чувствах или чувах, не беше така топло и очарователно като близостта на Андрю.
Крещя и се смея, когато минути по — късно тичаме да се скрием обратно в колата.
Вратата се затръшва и неговата следва моята.