— Не нося тези шорти заради теб — казвам и го соча строго с пръст, когато се вмъквам в колата — Да сме наясно.
Той леко се подхилква.
— Ще си го отбележа — казва Андрю и се преструва, че си записва.
Повдигам задника си от седалката, хващам края на шортите и леко ги подръпвам, за да не се събират на чатала и да ми покриват колкото може повече от бедрата. Тъкмо се каня да изритам черните си джапанки от краката, когато забелязвам колко мокра е рогозката на пода и решавам да остана с тях. Добре, че седалката е кожена.
— Ще трябва да намеря още някои дрехи — казвам аз.
Андрю отново е с дънки, с черните си обувки „Док Мартен" и друга семпла сива тениска с къси ръкави, по — светла от предишната. Както всичко останало тя му стои добре, но на мен като че ли ми липсват загорелите му, мускулести прасци и келтската татуировка в черно и сиво върху глезена.
— Защо си взела толкова малко? — пита той, като продължава да гледа напред. — Не, че се оплаквам, разбира се.
Дяволито му се усмихвам.
— Предполагам, че тъй като не знаех къде отивам, не съм искала да се товаря с много неща.
— Има логика.
В Тенеси грее слънце и сега пътуваме на юг. Другата страна на платното е посипана с чакъл заради ремонт на пътя и двамата изразяваме задоволство, че не сме от онази страна на магистралата. След време дневната светлина избледнява и здрачът залива оризовите и памукови полета с червеникава мъгла: от двете страни на магистралата винаги има някакво обширно поле,разпростряло се надалеч.
Стигаме Бирмингам, Алабама, малко след 7 часа вечерта.
— Къде искаш да спрем за дрехи? — пита той, докато кара бавно по една градска улица с голям брой светофари и бензиностанции отстрани.
Надигам се в седалката и се оглеждам, като се опитвам да видя рекламните светлини на някое подходящо място.
Андрю сочи с глава напред.
— Ето един „Уол март".
— Предполагам, че и този става — отвръщам аз, а той завива наляво при светофара и спираме на паркинга.
Излизаме от колата и първото нещо, което правя, е да оправя впилите се в задника ми гащи.
— Да ти помогна ли?
— Не! — отвръщам аз през смях.
Минаваме през морето от коли на паркинга. Джапанките ми шляпат в петите. Отвътре ми е свито, давайки си сметка, че изглеждам ужасно с мръсна, сплъстена плитка през рамо, облечена в тези оскъдни шорти, които продължават да ми се събират в задника. Вече нямам никакъв грим — при сливането ми с дъжда от него не остана нищо. Старая се да гледам в блестящия бял под, докато вървим през магазина, и да избягвам всякакъв визуален контакт с когото и да било.
Първо се насочваме към раздела за женски дрехи и аз набързо вземам няколко прости неща: още два чифта памучни шорти, които също са къси, но не чак до чатала като тези, които нося, както и две хубави тениски с къси ръкави с шпиц деколтета и надписи в курсив. Потискам желанието да посетя сектора за пликчета и сутиени. Мисля, че засега ще мина с това, което имам. После следвам Андрю до аптечния сектор, където са всички витамини, лекарства за настинка и пасти за зъби. Отиваме право на щанда за самобръсначки и кремове за бръснене.
— Не съм се бръснал от седмица — казва той и търка наболата си от няколко дена брада.
Мисля, че така изглежда секси, но с нея или без нея, той пак си е секси, така че не възразявам.
А и защо ли изобщо трябва да възразявам?
Аз също вземам пакет самобръсначки, както и крем за бръснене „Олей" в златиста метална кутия. После в следващия коридор вземам малка бутилка разтвор за промиване на уста, защото той никога не е достатъчен. Прехвърлям чантичката си върху другото рамо, когато нещата, които съм взела, стават повече в другата ръка. Минаваме по — нататък и грабвам от рафта комплект шампоани и балсам за коса, като се мъча да нося и тях, но Андрю ги взема и ги носи вместо мен. Той също взема разтвор за уста. Отправяме се към лекарствата. Там стои двойка на среда възраст и чете етикетите на сиропите за кашлица.
Андрю казва небрежно, без да понижава глас:
— Маце, намери ли онова нещо против бяло течение?
Аз ококорвам очи и замръзвам пред тиленола.
Той взема една малка кутийка адвил от рафта.
Двойката се прави, че не го е чула, но знам, че не е така.
— Питам се дали изобщо си сигурна, че то е причината за сърбежа? — продължава той и аз усещам как започвам да се топя от горещината, обляла лицето ми.
Този път двойката скришом ни поглежда.
Андрю се е ухилил до уши насреща ми, докато се преструва, че чете етикетите.
Иска ми се да го ударя, но вместо това му отвръщам със собствената му игра: