— Ами да, бебчо, намерих го — казвам също така небрежно. — Ами ти?
Провери ли дали имат от презервативите с възможно най — малкия размер? Жената рязко извръща глава, оглежда го от главата до петите, а после поглежда и мен, преди отново да насочи вниманието си върху етикетите. Андрю не се смущава, знаех някак, че няма да се смути. Само ми се усмихва и се наслаждава на всяка секунда от ситуацията.
— Един размер става за всички, бебчо — отвръща той. — Нали ти казах, че усещането е по — добро, когато наистина е по — твърд.
Не издържам повече и прихвам да се смея.
Двойката бързо се отдалечава.
— Толкова си гаден! — просъсквам през смях.
Изпускам кутията с крем за бръснене и тя издрънчава на пода. Навеждам се да я вдигна.
— Ама и ти не си самата невинност.
Андрю взема тубичка антибиотичен мехлем и я държи в същата ръка, в която е адвила. Отправяме се към касата. Хвърля два пакета говежда пастърма на конвейерната лента и кутийка тик — так. Аз вземам бутилка санитарен разтвор за ръце, тубичка мехлем за напукани устни и пакет пастърма и за мен.
— Осмели се, а? — пита той заради пастърмата.
Аз го поглеждам самодоволно и поставям пластмасовия разделител между неговите и моите неща.
— Не — казвам, — обичам пастърма. Бих я яла дори и ако съдържа радиоактивен материал.
Той само се усмихва, но после се опитва да каже на касиерката, че неговите и моите неща са заедно, когато вади кредитната си карта от портфейла.
— Не и този път — възразявам аз и слагам ръка върху конвейерната лента до разделителя. Гледам право в касиерката и поклащам глава, за да й попреча да включи моите неща в неговата сметка. — Аз ще платя моята — за момент тя поглежда ту мен, ту него и като че ли чака какво ще каже той. Когато Андрю ме поглежда с намерение да продължи да спори, аз извръщам рязко глава и казвам: — Аз ще платя за моите и толкова. Примири се.
Той вдига нагоре очи, отстъпва и прекарва кредитната си карта през апарата.
Когато се връщаме в колата, Андрю разкъсва единия пакет с пастърмата и лапва едно парче.
— Сигурен ли си, че не искаш да покарам? — питам аз.
Той клати глава, а челюстите му работят енергично, за да се справят с твърдото парче говеждо.
— Ще спрем в друг мотел за през нощта.
Преглъща, лапва друго парче, пали двигателя и потегляме.
След няколко мили намираме един мотел, вземаме всичко от колата и се отправяме един до друг към съседните ни стаи с двойни легла. В тази стая мокетът е на зелени квадрати в тон с тежките тъмнозелени завеси и тъмнозелената кувертюра на цветя. Веднага включвам телевизора, просто за да стане по — светло и така да разведря твърде мрачната атмосфера.
Той отново плати стаите, като използва за претекст, че съм се наложила да платя за нещата, които купих в магазина на „Уол март".
Също като последния път отново първо прегледа стаята, а после се отпусна в шезлонга до прозореца.
Оставих нещата си на пода, дръпнах кувертюрата от леглото и я запратих в ъгъла.
— Има ли нещо по нея? — пита той, обляга се в шезлонга и изпъва крака. Изглежда изтощен.
— Не, тези покривки просто ме плашат.
Сядам в края на леглото с кръстосани по турски крака. Слагам ръце в скута си, защото все още нося тесните шорти и се чувствам твърде открита пред него с разтворени по този начин колене.
— Ти каза, защото не си заела къде отиваш — продължи Андрю.
Поглеждам го и ми трябва секунда да разбера за какво говори, а после си спомням, че го казах в колата, когато обясних защо не съм си взела повече дрехи. Сплел е пръсти и е отпуснал ръце върху корема.
Забавих се с отговора, но и той беше доста неопределен.
— Да, не знаех.
Андрю се повдига в шезлонга, навежда се напред и поставя ръце върху бедрата. Извърта глава и ме поглежда. Знам, че сме на път да водим един от онези разговори, при които не мога предварително да реша дали да отговарям, или да избягвам отговорите на въпросите му. Ще зависи от това колко добър е в изкопчването на отговори от мен.
— Не съм експерт в тези неща — казва той, — но просто не мога да си те представя да тръгнеш сама, както си направила, и то с автобус, с чантичка, малък сак и без абсолютно никаква представа къде отиваш, само защото най — добрата ти приятелка ти е забила нож в гърба.
Беше прав. Не тръгнах заради Натали и Деймън, те просто бяха част от схемата.
— Не, не беше заради нея.
— Тогава за какво?
Не ми се иска да говоря за това, или поне така си мисля. Част от мен чувства, че мога да му кажа всичко и дори донякъде искам, но друга част ми казва да бъда предпазлива. Не съм забравила, че проблемите му са по — сериозни от моите и ще се почувствам като глупачка, лигла и егоистка, ако изобщо му разкажа нещо за това.