Поглеждам телевизора вместо него и се преструвам, че съм заинтригувана от предаването.
Той става.
— Ще трябва да е било нещо много лошо — казва Андрю и идва при мен. — Искам да ми кажеш.
Много лошо? Страхотно, няма що, току — що го направи още по — лошо. По — лошо от това, ако вече му бях казала. Преди поне нямаше да знам, че очаква да му разкажа нещо наистина ужасно. Сега, когато знам това, усещам, че трябва да измисля нещо.
Не измислям, разбира се.
Усещам, че леглото се раздвижва, когато той сяда до мен. Не мога да го погледна в очите и продължавам да гледам в телевизора. Стомахът ме присвива от вина, но чувствам в него и някакво смъдене от мисълта колко близо е той до мен. Но повече от вина.
— Оставих те дълго да не ми казваш каквото и да било — продължава Андрю. Подпира лакти на бедрата си и сяда така както седеше в шезлонга, с ръце, провесени между краката. — По някое време ще трябва да ми кажеш.
Вдигам очи и отговарям:
— То е нищо в сравнение с онова, което ти преживяваш — после оставям нещата така и отново гледам в телевизора.
— Моля те, Андрю, престани да ровиш. Повече от вето искам да ти кажа, защото някак си знам, че можеш да намериш логика в това и да направиш така, че да стане по — добре... какви ги говоря?... Моля те престани да ровиш?
— Ти го сравняваш? - пита той и разпалва любопитството ми. — Значи мислиш, че тъй като баща ми умира, каквото и да те е накарало да направиш онова, то някак си не може да бъде сравнимо — изрича го така, като че ли самата мисъл за това е абсурдна.
— Да — потвърждавам, — точно това мисля.
Той свъсва вежди и поглежда за момент телевизора,а после се обръща отново към мен:
— Ама това е пълна глупост — казва директно.
Аз рязко извръщам глава към него.
Той продължава:
— Виж какво, винаги съм ненавиждал този израз. _Другите са по-зле, отколкото си ти._ Мисля, че ако искаш да гледаше това от сравнителна гледна точка, тогава да, разбира се, благоденствието е винаги за предпочитане пред слепотата, но тук изобщо не става дума за шибаното сравнение. Нали така?
Дали ме пита, защото иска да разбере как се чувствам, или това беше неговият начин да ми каже как стоят нещата с надеждата да го разбера?
Само кимвам с глава.
— Мъката си е мъка, момиче — всеки път, когато ме нарече „момиче", се впечатлявам повече от всичко друго, което казва. — Това, че нечий проблем изглежда по — малко мъчителен от този на друг, не означава непременно, че не е твърде мъчителен.
Мисля, че той е прав, но продължавам да се чувствам като егоистка.
Докосва китката ми и аз я поглеждам. Виждам как прекарва мускулестите си пръсти по нея. Искам да го целуна, вътрешното ми желание си проправя път навън, но аз преглъщам и го натискам обратно надолу в стомаха, който през последните няколко секунди потреперва напълно самостоятелно.
Отдръпвам ръката си от неговата и ставам от леглото.
— Виж, Камрин, не съм имал никакво намерение с това. Просто се опитвах да.
— Знам — казвам тихо, кръстосвам ръце и му обръщам гръб.
Това определено е един от онези моменти, в които като че ли казваш „не си виновен ти, а аз", но нямам намерение да му го кажа.
Усещам, че той става и после леко се извръщам, за да видя, че си взема саковете и китарата, подпряна на стената.
Отива при вратата.
Искам да го спра, но не мога.
— Ще те оставя да поспиш — казва тихо той.
Кимам, но не казвам нищо, защото се страхувам, че ако кажа, мозъкът ще излъже устата ми и ще потъна още по — дълбоко в тази трудна ситуация с Андрю, която намирам за все по — очевидна с всеки ден, който прекарвам с него.
Осемнадесет
Яд ме е, че го оставих да излезе през тази врата, но трябваше. Не мога да направя това. Не мога да си позволя да вляза в света на Андрю Париш, макар всичко в сърцето и желанията ми да ми казват да го сторя. Не само защото ме е страх да не бъда наранена отново; всеки преминава през тази фаза и може би още не съм излязла от нея, а за още много неща.
Аз не се познавам.
Не знам какво искам, как се чувствам и как би трябвало да се чувствам, а и не мисля, че изобщо съм знаела някога. Ще бъда егоистична кучка, ако позволя на Андрю да навлезе в живота ми. Ами ако той се влюби или поиска от мен неща което не мога да му дам? Какво ще стане, ако прибавя и едно разбито сърце към смъртта на баща му? Не искам мъката му да ми тежи на главата.