Рязко се обръщам и отново поглеждам към вратата, като си представям как изглеждаше той, миг преди да мине през нея. Може пък това изобщо да не е проблем. Колко самомнително от моя страна да си мисля, че той изобщо може да се влюби в мен. Може би просто иска приятелка, без да се обвързва, или нещо еднократно.
Главата ми се замая от многото хаотични мисли, нито една от тях според мен не е най — правилната, но същевременно знам, че всяка е възможна. Отивам при огледалото и се поглеждам, взирам се в очите на някакво момиче, което чувствам, че съм срещала, но с което всъщност никога не съм се запознавала. Наистина се чувствам отчуждена от себе си и от всичко.
— Я зарежи това! —
Скърцам със зъби и плясвам поставката на телевизора. После грабвам едни нови черни памучни шорти, новата бяла тениска с надпис „Je t'aime"*, изписан с курсив около Айфеловата кула, и се отправям към душа. Оставям се безкрайно дълго да ме бие водата, не защото се чувствам мръсна, а защото се чувствам като лайно. Мисля само за Андрю. И за Иън.
[* Je t'aime — обичам те (фр.) — Б.р.]
И защо изобщо изведнъж чувствам тази странна, подбуждаща нужда да мисля и за двамата по един и същи начин.
Когато се сещам, че горният слой на кожата ми е смъкнат от горещата вода, излизам изпод душа, избърсвам се и попивам водата от косата си с тоалетната кърпа. Издухвам я гола пред огледалото със сешоара и се връщам обратно в стаята, за да се облека, защото не съм взела със себе си чисти пликчета. Накрая сресвам наполовина изсушената си коса и я оставям да се суши сама, като я отмятам зад ушите и от лицето си.
През стената отново чувам Андрю да свири на китарата. Телевизорът продължава да дрънка и това ме ядосва. Отивам и го изключвам, за да мога да чувам по — ясно Андрю.
Стоя там няколко секунди и поемам тоновете, които проникват болезнено в ушите ми през стената. Мелодията не е тъжна, но по някаква причина за мен е мъчително да я слушам.
Накрая грабвам ключа от стаята си, намъквам джапанките и излизам.
Облизвам нервно пресъхналите си устни, поемам дълбоко въздух, преглъщам и вдигам ръка, за да почукам леко на вратата му.
Звънът на китарата спира и след няколко секунди вратата с щракане се отваря.
Той също е взел душ. Кестенявата му коса е все още влажна и няколко тънки кичура падат отпред на челото. Взира се в мен без риза, само в чифт черни, работни шорти. Опитвам се да не гледам леко загорелите изпъкнали мускули на корема му и вените по дължината на ръцете му, които някак са по — изпъкнали от останалата гола кожа.
— О... господи. Може би просто трябва да се върна.
Не, дойдох тук, за да говоря с него и точно това ще направя.
За първи път виждам татуировката от лявата му страна и ми се иска да го разпитам за нея, но ще оставя това за по — късно.
Той любезно ми се усмихва.
— Това започна преди година и половина — започвам направо аз — седмица преди завършването на гимназията. Приятелят ми беше убит в автомобилна катастрофа.
Любезната му усмивка изчезна и аз влизам вътре.
Първото нещо, което прави, преди дори да седна в края на леглото, е да намъкне тениската си. Може би не иска да се чувствам така, сякаш се опитва да флиртува или да ме разсейва, особено след като съм дошла тук, за да му кажа нещо очевидно болезнено. Уважавам го още повече за това. Този малък, незначителен жест говори много и макар че може би съжалявам, че скри тялото си, това ме устройва. Не съм дошла за това.
Мисля, че.
В зелените му очи забелязвам искрена тъга, примесена с някаква замисленост. Той изключва телевизора и сяда до мен по същия начин, както направи на леглото ми, после ме поглежда и търпеливо чака да продължа.
— Влюбихме се на шестнайсет — започвам аз и гледам пред себе си, — но той ме изчака две години. две години. — поглеждам го за миг, за да подчертая това — преди да спя с него. Не познавам някое друго момче на неговата възраст, което да е чакало толкова дълго, за да се вмъкне в гащичките на някое момиче.
Изражението на Андрю леко се променя, като че ли да ми каже „имаш право".
— Имах две краткотрайни приятелства с момчета преди Иън, но те бяха толкова. — вдигам нагоре очи, докато търся думата — . бездуховни. Да ти кажа право, аз започнах да виждам много бездуховни хора още от дванадесетгодишна.
Андрю изглежда замислен. Веждите му са леко присвити.
— Обаче Иън беше различен. Първото нещо, което ми каза, след като се срещнахме и за първи път дълго разговаряхме, беше: „Питам се дали океанът мирише по — различно в другия край на света." Отначало аз се засмях, защото ми се стори, че това е странно, но после си дадох сметка, че това просто изречение го прави по — различен от всеки друг, когото познавам. Иън беше момче, което стоеше откъм външната страна на стъклото и гледаше през него на нас останалите как щъкаме напред — назад, правим едно и също всеки ден, поемаме по едни и същи пътища, като мравки в мравуняк. Е, аз винаги съм знаела, че искам нещо повече от живота, нещо различно, но едва когато срещнах Иън, нещата започнаха да ми се проясняват.