— Какво ти става? — пита той.
— А?
Поглеждам го.
— Правиш го точно в момента — той маха с ръка, за да акцентира върху „точно в момента", веждите му са свъсени.
— Какво правя?
Андрю облизва устните си, въздъхва разочарован и накрая казва:
— Камрин, ти започна да ми казваш нещо, което може би си мислиш от известно време, но тъкмо когато доби куража да кажеш какво е то, правиш завой на 180 градуса и съжаляваш — той се взира в очите ми. Неговите са напрегнати и знаещи, но в тях има и още нещо, което не мога да определя.
— Пак ми задай въпроса, но този път, изчакай да ти отговоря.
За момент не казвам нищо, а се взирам в напрегнатото изражение на лицето му, но не съм сигурна какво виждам. А може би съм несигурна в себе си. Преглъщам и казвам:
— Имал ли си някога връзка само за една нощ?
Изражението му не се променя.
— Да, имал съм няколко такива тук и там.
Сега ме чака какво ще кажа, макар още да не съм сигурна как да се почувствам по — добре в този ставащ все по — опасен разговор. Като че ли той знае, че се гърча отвътре, но иска да ми даде урок и затова ме кара аз да говоря, вместо да е мой психиатър, какъвто се явява, откакто влязох в стаята му.
Повдига леко вежди, като че ли да каже: — Е? —
— Ами, просто се питах. защото никога не съм правила нещо подобно.
— Защо? — пита небрежно той.
Свеждам очи, но после пак го поглеждам, за да не ми се скара отново.
— Ами, струва ми се, че е малко курвенско.
Андрю се смее и това ме изненадва.
Най — после ме избавя някак от мъчението ми.
— Ако едно момиче го прави много — произнася последната дума с гнуслива усмивка, — тогава, разбира се, ще е курвенско. Обаче един или два пъти, не знам... — вдига ръце, сякаш не е сигурен, каква би могла да е бройката — в това няма нищо лошо.
А защо не се възползва от това сега? Започвам малко да се плаша и да се питам защо продължава да се държи като психиатър, вместо да засили флирта и да действа.
— Е добре, значи.
Не мога да го кажа. Просто не съм такава, не мога да говоря така спокойно за сексуалното си каквото и да е там. Мога да го правя завоалирано с Натали.
Андрю въздъхва и свива рамене.
— Очакваш ли да спиш с мен, да имаш с мен връзка за една нощ?
Разбра, че няма да го кажа, затова се отказа и го направи вместо мен.
От въпроса, макар да е очевиден и за двамата, дъхът ми спира. Това, че той го каза, ме накара да се почувствам притеснена и покрусена дори може би повече, отколкото ако го бях казала аз.
— Може би.
Тон става от леглото, поглежда ме и казва:
— Съжалявам, но не мога да го направя с теб по този начин.
Най — големият юмрук, който съм получавала, откакто съществувам, току — що се заби в корема ми. Ръцете ми изтръпнаха, сграбчили края на дюшека, и останаха напълно неподвижни. Единственото нещо, което искам точно в този момент, е да избягам през онази врата, да се заключа в стаята си и никога повече да не видя Андрю. Не защото не искам да го видя, а защото не искам той да ме вижда.
През целия си живот никога не съм се чувствата така унизена.
Ето какво ми докара това, че казах какво мисля!
Не знам дали да го приема като научен урок, или да го намразя, че ми го предаде.
Деветнадесет
За част от секундата скачам от леглото и се отправям с най — голяма бързина към вратата.
— Камрин, спри.
Продължавам напред, дори по — бързо, когато усещам, че той се приближава зад мен. Сграбчвам дръжката, отварям широко вратата и изтичвам в коридора.
— Моля те, почакай за малко по дяволите! — казва той и ме следва. Чувам засилващото се раздразнете в гласа му.
Не му обръщам внимание, бъркам в малкото джобче отзад на шортите и изваждам картата ключ, пъхам я в процепа на вратата. Втурвам се в стаята и се каня да затворя вратата, но Андрю вече е минал през нея зад мен. Вратата се затваря след него.
— Ще ме изслушаш ли? — опитва още веднъж той и започва да губи търпение. Не искам да го погледна, но въпреки това го правя.
Очите му са широко отворени, гневни и искрени, когато най — накрая се обръщам към него.
Той пристъпва към мен и ме хваща предпазливо за ръцете. После се навежда и притиска леко устни в моите. Отпускам ги, но все още съм объркана, за да реагирам, както трябва. Объркана, изумена и с разтуптяно сърце.
Той се отдръпва и ме поглежда. Изражението му е напълно искрено. Накланя глава на една страна. усмихва се.
— Какво смешно има? — питам рязко и се опитвам да се отскубна.