Иска ми се да мога да чета мислите му.
— Ако щеш вярвай — казвам аз и го поглеждам, — двамата с Иън наистина опитахме това веднъж, но ужасно боли и не е нужно да ти казвам, че „веднъж" е в най — буквалния възможен смисъл.
Андрю леко се усмихва. После поглежда към пътните знаци и сякаш взема внезапно решение за посоката. Излизаме от магистралата и се прехвърляме на друга. От двете страни на пътя отново се простират полета памук, ориз, царевица, както и нещо друго, което не знам какво е. Наистина не знам каква е разликата между повечето посеви, освен очевидната: памука бял, а царевицата висока. Движим се с часове, докато слънцето започва да залязва и Андрю отбива встрани от пътя. Гумите спират със скърцане върху чакъла.
— Загубихме ли се? — питам аз.
Той се навежда през седалката към мен и протяга ръка към жабката. Лакътят му и долната част на ръката му се отъркват в крака ми, когато отваря жабката и изважда оттам доста изтъркана пътна карта. Сгъната е небрежно, като че ли след като е била отваряна така и не е била сгъната на същите места. Той разгъва картата, слага я върху волана и внимателно я разучава, като прекарва пръст по нея. Прехапва долната си устна, а после въздъхва с досада.
— Загубихме се, нали? — иска ми се да се засмея, не на него, а просто на ситуацията.
— Вината е твоя — казва той, като се опитва да е сериозен, но се проваля, когато вижда в огледаното, че очите му се усмихват.
— И защо да е моя? — възразявам аз. — Ти караш.
— Ако не ме „разсейваше" с твоите приказки за секс, скрити желания, порнография и онази курветина Доминик Старла, щях да забележа, че съм поел по шосе номер 20, вместо да продължа по шосе 59, както би трябвало.
— Сочи с пръст средата на картата и клати глава: — Карали сме два часа в погрешна посока.
— Два часа? — този път избухвам в смях и плясвам с ръка по командното табло. — И чак сега разбираш това?
Надявам се да не съм засегнала егото му. Освен това не съм нито толкова ядосана, нито толкова разочарована. И десет часа да караме в погрешна посока, пак ще ми е все едно.
Изглежда засегнат. Съвсем съм сигурна, че се преструва, но се хващам за тази възможност и решавам да направя нещо, което съм искала да сторя още от времето, когато бяхме заедно под дъжда на покрива на колата в Тенеси. Пресягам се, откопчавам колана си и сядам до него. Той изглежда малко изненадан, но няма нищо против и вдига ръката си така, че да мога да се сгуша под нея.
— Просто те занасям с това, че сме се загубили — казвам аз и облягам глава на рамото му.
Усещам леко нежелание, преди ръката му да ме обгърне.
Чувствам се така добре да съм тук при него. Прекалено добре...
Преструвам се, че не забелязвам колко добре се чувстваме и двамата в момента и колко непринудено се държим както преди. Разглеждам картата заедно с него, като прекарвам пръст по новия маршрут.
— Може просто да следваме този път — казвам аз и движа пръста си на юг — и като излезем на магистрала номер 55 тя ще ни отведе право в Ню Орлиънс. Нали така? — накланям глава, за да го погледна в очите, и сърцето ми подскача, когато виждам колко близо е лицето му до моето. Но само се усмихвам и го чакам да отговори.
Той също се усмихва, но имам чувството, че не е слушал много какво казвам.
— Ами да, просто ще излезем на шосе номер 55.
Очите му се взират в лицето ми и за миг се плъзгат по устните ми.
Протягам ръка и започвам да сгъвам картата, а после отново пускам касетофона. Андрю отдръпва ръката си от мен и потегля.
Когато отново сме на пътя, поставя ръката си върху бедрото ми, което е притиснато до неговото, и караме дълго време така. Единственият път, когато вдига ръката си, е, когато се налага да държи по — здраво волана при един остър завой или когато налага да оправи звука, но после отново я слага обратно.
А на мен ми се иска да го прави постоянно.
Двадесет и едно
— Сигурен ли си, че сме все още на 55? — питам много по — късно аз, след като се е стъмнило и не виждам никакви фарове нито в едната, нито в другата посока.
Виждам само поля и дървета и от време на време по някоя крава.
— Да, бебчо, все още сме на 55, проверих това.
Точно в този момент минаваме покрай друг пътен знак на магистралата, на който действително пише: 55.
Надигам се от ръката на Андрю, върху която главата ми лежеше през последния един час и започвам да протягам ръцете, краката и гърба си. След това се навеждам и разтривам мускулите на прасците си. Имам чувството, че всеки мускул в тялото ми се е зациментирал върху костите.