— Имаш нужда да излезеш и да се разтъпчеш за малко, така ли? — пита Андрю.
Вглеждам се в лицето му в тъмнината. По кожата му се е разлял светлосин оттенък, а очертанията на добре оформената му челюст са още по — изразени в тъмното.
— Ами, да — казвам и се навеждам към командното табло, за да виждам по — добре през предното стъкло как изглежда пейзажът. Поля и дървета. Ама, разбира се, ето и още една крава — би трябвало да се досетя.
Обаче после забелязвам небето. Навеждам се още повече напред и поглеждам нагоре към звездите, обгърнати в безкрайния мрак. Виждам колко са ярки и как светлината на много от тях си остава все така чиста в продължение на мили.
— Искаш ли да излезеш от колата, за да се разтъпчеш — пита той и продължава да чака отговора ми.
На мен ми хрумва нещо, усмихвам се весело и кимам.
— Да, мисля, че идеята е чудесна... има ли в багажника одеяло?
Той ме поглежда за момент с любопитство.
— Всъщност има. Държа едно в онази кутия отзад заедно с останалите ми неща за извънредни обстоятелства по време на път. Защо?
— Знам, че може да прозвучи като клише — започвам аз, — но това е нещо, което винаги съм искала. Спал ли си някога под звездите? — чувствам се малко глупаво, че го питам, защото това наистина е клише, а до този момент не съм видяла в Андрю нищо, което да ми заприлича на такова.
По лицето му се разлива широка усмивка.
— Всъщност не. Никога не съм спал под звездите... да не би да започваш да ставаш романтична с мен, Камрин Бенет? — той закачливо ме поглежда.
— Не! — казвам през смях. — Хайде, говоря сериозно. Просто мисля, че това е една чудесна възможност — протягам ръка към предното стъкло. — Погледни тези поля наоколо.
— Е, да, ама не можем да постелем одеяло в памучно поле — казва той, — а и през повечето време тези полета са пълни с вода до глезените.
— Не и тези, покрити с трева и с кравешки фъшкии — казвам аз.
— Искаш да спиш на поле, където серат крави? — пита равнодушно той, но и с известна доза хумор.
Прихвам да се смея.
— Не, само на тревата. Хайде. — после го поглеждам закачливо. — Какво, да не би да те е страх от някое малко кравешко лайно?
— Ха, ха! — той клати глава. — Камрин, в купчина кравешки лайна няма нищо малко.
Аз се примъквам отново до него, полагам глава точно по средата на скута му и го поглеждам намусена.
— Моля те? — казвам и премигвам с очи.
И напразно се опитвам да не обръщам внимание върху какво всъщност лежи главата ми.
Андрю
Направо се разтапям, когато ме поглежда така. Как бих могъл да й откажа? Дали ще трябва да е до купчина кравешки лайна, или под някой надлез в съседство с бездомен пияница. бих спал навсякъде с нея.
Но точно това е проблемът.
Мисля, че се превърна в проблем в мига, в който реши да седне до мен в колата. Защото тъкмо тогава тя се промени. Точно тогава мисля, че започна да вярва, че иска от мен нещо повече, освен орален секс. Бих могъл да направя това за нея там, в Бирмингам, но не мога да й позволя да иска повече от това. Не мога да й позволя да ме пипа и не мога да спя с нея. Искам я, искам я по всеки възможен начин, но не мога да понеса да й разбия сърцето. виж, нейното дребно тяло е друга работа, бих могъл да го понеса да го разбия. Обаче, ако тя някога ми позволи да я имам, накрая ще й разбия сърцето (а и моето).
Още по — трудно стана, откакто ми разказа за нейния бивш.
— Моля те — настоява още веднъж тя.
Въпреки че току — що си казах какво може да се случи, протягам ръка, прекарвам върха на пръста си по лицето й и много нежно казвам:
— Добре.
Никога не слушам гласа на разума, когато стане дума за нещо, което искам, но с Камрин се усещам, че много повече от обикновено пращам разума да върви на майната си.
Карам още десет минути, намирам поле, което изглежда като равно, безкрайно море от трева, и паркирам колата отстрани на пътя. Намираме се буквално по средата на нищото. Излизаме, заключвам вратите, като оставям всичко в колата. Отварям багажника и ровя в онази кутия за навитото на руло одеяло, което мирише на стара кола и на нещо като бензин.
— То смърди — казвам, след като го помирисвам.
Камрин се навежда, помирисва го и бърчи нос.
— Ох, добре, не ме е грижа.
Мен също. Сигурен съм, че тя ще го направи да мирише на по — хубаво.
Без дори да се замисля, хващам ръката й. Спускаме се по малък склон, после през един овраг, след това нагоре от другата страна на склона до ниската ограда, която отделя полето от нас. Започвам да се оглеждам за най — лесния начин, по който би могла да се прехвърли през нея. Докато се усетя, тя пуска ръката ми и се прехвърля през проклетото нещо.