— Побързай! — вика тя, след като скача от другата страна и прикляка.
Не мога да изтрия усмивката от лицето си.
Прескачам оградата, стоварвам се до нея и хукваме през откритото пространство — тя като грациозна газела, а аз като лъвът, който я преследва. Чувам как джапанките й пляскат по ходилата, докато бяга, и виждам кичурите, измъкнали се от плитката руса коса да се развяват от вятъра. Държа одеялото в една ръка и тичам след нея, като й давам няколко стъпки преднина, така че, ако случайно падне, да бъда там, първо, за да й се присмея, а след това и да й помогна. Толкова е тъмно. Само лунната светлина залива пейзажа. Но тя е достатъчна, за да виждаме къде стъпваме и да не паднем в някой трап или да се спънем в дърво по пътя.
И не виждам никакви крави, което означава, че е поле без лайна, а това е плюс.
Отдалечаваме се толкова много от колата, че единствената част от нея, която виждам, е отразената светлина от лъскавите лайстни.
— Мисля, че тук е добре — казва Камрин и внезапно спира.
Най — близките дървета са на тридесет — четиридесет метра около нас.
Тя вдига високо ръце над главата си и вирва нагоре брадичка, като оставя вятъра да духа в лицето й. Усмихва се толкова широко със затворени очи, че ме е страх да кажа каквото и да било, за да не попреча на моментното й съприкосновение с природата.
Разгъвам одеялото и го постилам на земята.
— Кажи ми истината — казва тя, обгръща с пръсти китката ми и ме води да седна на одеялото заедно с нея. — Наистина ли никога не си прекарвал нощта под звездите с момиче?
Поклащам глава.
— Истина е.
Изглежда, че това й харесва. Гледам я как ми се усмихва, а лекият ветрец се вмъква между нас и отвява непокорните кичури от лицето й. Тя вдига ръка и отстранява няколко попаднали между устните й, като внимателно плъзга пръста си под тях.
— Всъщност не си падам много по романтичните преживявания.
— Така ли? — казва тя малко изненадана. — Аз пък мисля, че може би е тъкмо обратното.
Свивам рамене. Изпитва ли ме? Мисля, че прави тъкмо това.
— Предполагам, че зависи от това какво разбираш под романтичен — казвам аз. — Ако някое момиче очаква вечеря на свещи и запис с изпълнения на Майкъл Болтън за фон, определено е сбъркала човека.
Камрин се киска.
— Е, това е прекалено романтично — казва тя. — Обаче се обзалагам, че и ти си правил романтични жестове.
— Предполагам — отвръщам аз, макар че да си призная честно не се сещам за нито един в момента.
Тя ме гледа, навела настрани глава.
— Ти си един от онези — казва Камрин.
— Един от кои?
— Мъжете, които не обичат да говорят за бившите си.
— Искаш да знаеш за бившите ми?
— Разбира се.
Тя ляга по гръб, като прибира нагоре босите си крака и потупва одеялото до себе си.
Лягам до нея в същата поза.
— Разкажи ми за първата си любов — казва тя и аз вече чувствам, че не би трябвало да водим такъв разговор, но след като тя иска да говорим за това, ще се постарая да й кажа каквото иска да знае.
Мисля, че е честно, след като тя ми разказа за себе си.
— Ами — казвам и поглеждам към обсипаното със звезди небе, — тя се казваше Даниеле.
— И ти я обичаше? — Камрин ме поглежда и отпуска глава настрани. Продължавам да гледам звездите.
— Да, обичах я, но нищо не излезе.
— Колко дълго бяхте заедно?
Чудя се защо й трябва да знае това? Повечето момичета, които познавам, стават ревниви, което ме кара да си взема своето, щом стане дума за бивши.
— Две години — отвръщам аз. — Скъсахме по взаимно съгласие, започнахме да проверяваме как е с други хора и предполагам, че и двамата стигнахме до заключението, че не се обичаме толкова, колкото си мислехме.
— Или пък просто се разлюбихте.
— Не, първо на първо, изобщо не бяхме влюбени.
Този път я поглеждам.
— Как разбра каква е разликата? — пита тя.
Замислям се за момент, загледан в очите й, които са само на сантиметри от мен. Когато диша мога да усетя миризмата на канелената паста за зъби, с която ги е мила тази сутрин.
— Не мисля, че изобщо можеш да разлюбиш някого — казвам аз и забелязвам някаква мисъл да се мярка в очите й. — Според мен, когато се влюбиш истински, се влюбваш за цял живот. Всичко останало е само опити и заблуди.
— Не знаех, че си такъв философ — казва тя и се усмихва. — Трябва да ти кажа, че това се брои за романтичност.
Обикновено точно тя се изчервява, но този път ме хвана натясно. Опитвам се да не я гледам, но това не е толкова лесно.